— В „Ардър Букс“?
— Да.
— Пишеш арлекинки?!
— Романтична литература, ако обичаш. Може да се каже, че си докарвам доста прилични пари.
— Донякъде познавам „романтичната литература“. Какъв псевдоним използваш? Рекс Монийт, Виктор Блесинг? — Тя замълча и го посочи с пръст. — Да не си Андре Фалкън?!
Руук се наведе напред и й направи знак да се приближи. След като огледа околните маси, той прошепна:
— Виктория Сейнт Клеър.
Ники изквича от смях, привличайки всички погледи в заведението.
— Олеле боже! Ти си Виктория Сейнт Клеър?!!
Той наведе глава.
— Радвам се, че не ме съдиш строго.
— Ти? Виктория Сейнт Клеър?
— Изобщо не ме съдиш, закара ме направо на ешафода.
— Руук, стига, това е сериозно! Чела съм Виктория Сейнт Клеър. Няма от какво да се срамуваш. — Ники се изсмя, но сложи ръка пред устата си и се спря. — Извинявай, извинявай. Просто се сетих как онзи ден каза, че всеки си имал таен живот. Но ти… ти пишеш за най-добрите списания, отразяваш войни, имаш две награди „Пулицър“… точно ти да си Виктория Сейнт Клеър? Толкова е… не знам, повече от тайно.
Руук огледа вторачените лица наоколо и каза:
— Вече не е.
Роуч влязоха в кантората на Рони Стронг, която се намираше на един етаж под Отдела по моторно-превозни средства на Хералд Скуеър и им се стори, че влизат в чакалнята на някой ортопед. Някаква жена, чиито две ръце бяха гипсирани така, че се виждаха само върховете на пръстите й, диктуваше инструкции на един тийнейджър, вероятно синът й, който й помагаше да попълни първоначална декларация. Мъж в инвалидна количка без видими наранявания също попълваше документи. Един напет строителен работник, който седеше на стол, обграден с торби, пълни с касови бележки и други бумаги, им хвърли остър поглед и каза:
— Няма го, пичове.
Рецепционистката беше много приятна жена с консервативен костюм и халка на долната устна.
— Господа, прецакал ли ви е някой?
Очоа се извърна, за да прикрие смеха си и измърмори на Роули:
— Не съм достатъчно интересен, за да се опита някой.
Роули запази спокойствие и помоли за среща с г-н Стронг.
Рецепционистката каза, че го няма, защото снима реклами и че им препоръчва да дойдат утре. Роули показа значката си и взе адреса на студиото.
Роуч не бяха особено изненадани да научат, че адвокат Рони Стронг не е в кантората си. Колегите му често се шегуваха, че Рони Стронг може да е успял да получи разрешително да практикува, но появи ли се камера, напълно забравя за това. Сградата, която използваше за снимки, беше изпъстрен с графити тухлен склад в съседство с дистрибуторски център за китайски стоки. Намираше се между старата корабостроителница и моста „Уилиамсбърг“, така че не можеше да се нарече холивудско студио, но и Рони Стронг не можеше да се нарече адвокат.
Никой не се опита да спре Роули и Очоа, така че те влязоха направо. Приемната беше празна и миришеше на кафе — и на цигарения дим, пропил лекьосания тапет с таитянски мотиви. Роули извика „Ехо?“ и когато никой не отговори, двамата тръгнаха по късия коридор, следвайки песничката, която отрядът бе тананикал същата сутрин. „Прецакат ли ви, не се бавете — на Рони Стронг се обадете!“
Вратата към сцената бе широко отворена. Явно тук чистотата на звука не беше на почит. Щом влязоха, двамата следователи бързо отстъпиха една крачка. Студиото беше толкова малко, че се уплашиха да не влязат в кадър.
Декорът представляваше взета под наем моторна лодка, покачена върху фургон, а облеклото на двата едрогърди модела подсказваше, че са станали жертва на някаква катастрофа. Ръката на едната беше гипсирана, а другата се подпираше на патерици, макар че нямаше бинтовани крайници. Може би така пестяха от бюджета, но най-вероятно целта беше да се виждат краката й.
— Хайде още веднъж — каза един мъж с хавайска риза, дъвчейки незапалената си пура, а Роули прошепна на Очоа:
— Той сигурно е собственикът, връзва се с тапета.
— Светът е несправедлив, партньоре — отвърна Очоа.
— Какво има този път?
— Когато Ники Хийт трябва да отиде в телевизионно студио, преддверието е цялото от стъкла и розов мрамор, а в ресторанта сервират топли и студени предястия. Какво се падна на нас?
— Знаете ли какво, детектив Очоа? Мисля си, че сме прецакани.