— Иии… снимаме! — извика режисьорът и за по-сигурно добави: — Старт!
Двете актриси посегнаха към една кутия за стръв и извадиха шепа пари. Това, че гипсираната с лекота използва ръката си, явно не притесняваше никого. Тя се усмихна и каза:
— Справедливостта не идва случайно.
Тогава другата вдигна плячката си и изкрещя:
— Прецакат ли ви, не се бавете — на Рони Стронг се обадете!
В този момент Рони Стронг, който приличаше на гигантска круша с перука на темето, изскочи от люка между тях и каза:
— Вика ли ме някой?
Момичетата го прегърнаха, залепиха по една целувка на бузите му, а песента продължи.
— „Прецакат ли ви, не се бавете — на Рони Стронг се обадете! Прецакат ли ви, не се бавете — на Рони Стронг се обадете!“
— И това е — каза режисьорът. След което добави: — Стоп!
Не беше нужно Роуч да привличат вниманието на адвоката. Рони Стронг ги забеляза по време на снимките и когато излъчеха рекламата, и двамата следователи щяха да знаят, че гледа право към тях. Такива бяха малките удоволствия в тази професия.
Когато момичетата отидоха да си сложат сестрински униформи, Рони Стронг им направи знак да се приближат до лодката.
— Да ви помогна ли да слезете? — попита Очоа.
— Не, и следващите снимки са в лодката — отвърна той. — Става дума за медицински сестри, но какво пък, наел съм декора за цял ден. Вие сте ченгета, нали?
Роуч показаха картите си и адвокатът седна на планшира, по-близо до Роули, който не можеше да откъсне очи от оранжевата следа от грим, която обточваше яката му. Накрая се съсредоточи върху перуката, която се беше поизкривила от потта и лепенката започваше да се вижда.
— Някога пострадвали ли сте по време на работа, момчета? Да сте оглушавали на стрелбището, да речем? Аз мога да помогна.
— Благодарим ви, но идваме да поговорим за един от клиентите ви, г-н Стронг — каза Очоа. — Естебан Падийя.
— Падийя? Да, разбира се, какво искате да знаете? Вчера го видях, няма да свали обвиненията.
Очоа се опита да не търси очите на Роули, но забеляза, че партньорът му се обръща, за да прикрие кикота си.
— Естебан Падийя е мъртъв, г-н Стронг. Бил е убит преди няколко дни.
— Не е било злополука, нали? Или е работил с опасни машини?
— Знам, че имате много клиенти, г-н Стронг — прояви разбиране Роули.
— И още как — каза адвокатът. — При това с всичките се занимавам лично.
— Убеден съм — продължи Роули, — но нека опресня паметта ви. Естебан Падийя е бил шофьор на лимузина, уволнен миналата пролет. Дошъл е при вас, за да подаде оплакване.
— Вярно, вярно, и ги обвинихме в неправомерно уволнение — Рони Стронг почука с пръст по слепоочието си. — Всичко е тук. Накрая винаги си го припомням.
— Можете ли да ни кажете какви бяха основанията за обвинението? — попита Очоа.
— Разбира се, един момент. Така, спомних си. Естебан Падийя. Добро момче от испанската част на Харлем, изкарва си парите по честния начин като шофьор на лимузини, години наред. Какво ли не беше карал — обикновени коли, лимузини, хамъри. Страхотни са, нали, момчета? Както и да е, след осем години вярна служба ония плъхове просто го уволнили без причина. Попитах го дали е имало нещо, независимо какво — може пък да е крал, да е чукал клиентите, да е показал среден пръст на шефа. Нищо. Осем години и бум, край. Казах му, че са го прецакали, че може да съди, да ги обере до шушка и цял живот да не се тревожи за нищо.
— Какво стана с делото? — попита Очоа.
Стронг повдигна рамене.
— Доникъде не стигна.
— Защо? — попита Роули. — Решихте, че не можете да спечелите ли?
— О, можех. Бяхме готови да им видим сметката, но внезапно Падийя дойде и каза „Откажи се, Рони, зарязваме всичко“.
Роуч се спогледаха, а Очоа кимна на партньора си и му даде знак, че може да зададе въпроса. Роули попита:
— Когато ви каза да зарежете делото, каза ли ви защо?
— Не.
— Стори ли ви се нервен, възбуден или уплашен?
— Не. Странно е, но не го бях виждал толкова спокоен. Всъщност, видя ми се щастлив.
Посещението на Роуч в „Ролинг Сървис Лимузийн Къмпъни“ не беше нито толкова забавно, нито толкова сърдечно, колкото това при Рони Стронг. Обстановката обаче беше не по-малко изискана.
Проправиха си път между редиците черни коли в огромния склад, където ги чистеха и лъскаха, и накрая откриха офиса на управителя — мърлява стъклена кабинка, сбутана в дъното до една тоалетна с мръсна врата, чиято табелка „Заето“ спокойно можеше да се замени с „Опикано“, ако се съдеше по миризмата.