Джералд повдигна вежди.
— Да, виждам как това може да се превърне в сериозно неудобство.
Санборн присви очи.
— Сарказъм, Джералд?
— Не, разбира се, че не — побърза да каже Джералд. — Просто не знам как…
— Разбира се, че не знаеш. Тук не си в свои води. Надяваш се, че ще получиш добра печалба от нашата сделка, без да си изцапаш ръцете — каза Санборн. — Но предполагам, няма да имаш нищо против и дори няма да забележиш, ако Каприо си изцапа ръцете.
Каприо. Джералд го беше срещнал само веднъж, откакто той беше започнал да работи за Санборн, но дори само споменаването на името му беше достатъчно да го накара да замръзне и да стане предпазлив. Беше готов да приеме, че такава реакция е типична за всички хора при споменаване името на Каприо.
— Може би.
— Каприо няма нищо против малко мръсотия. Тя дори му носи особен вид радост — добави Санборн. — А ти вече и без това си се изцапал. Присвоил си незаконно над петстотин хиляди долара от твоята компания и задникът ти щеше вече да е в затвора, ако не ти бях дал парите, за да не забележат липсата им.
— Щях да намеря парите.
— В чорапа си с подаръци за Коледа?
— Имам връзки. — Той навлажни устни. — Не се страхувах, че ще ме хванат. Дойдох при теб, защото ти ми предложи сделка, която не можех да откажа.
— Сделката е още на масата. Мога дори да я направя по-сладка, ако ми докажеш колко си ценен и ми доведеш Софи Дънстън следващата седмица. Междувременно, аз самият ще предприема някои стъпки. — Той протегна ръка към телефона и набра номер. — Лорънс, нещата стават все по-горещи. Може би ще ни се наложи да действаме бързо. — Направи пауза. — Кажи на Каприо, че искам да го видя.
Вериги, които се забиват в раменете му.
Трябва да се движи. Трябва да се освободи.
О, Господи!
Кръв!
Ройд се изправи рязко в леглото и отвори очи. Сърцето му биеше тежко, беше се облял в пот. Тръсна глава, за да я проясни, и спусна крака на пода. Още един проклет кошмар! Затвори съзнанието си за това. То няма да върне Тод, а само те изпълва с гняв и разочарование.
Изправи се, грабна манерката и излезе от палатката. Напръска лицето си с вода и пое дълбоко дъх. Беше почти сутрин и беше време да тръгне след Фредерикс. Ако въстаниците не бяха решили да го превърнат в пример за другите и не бяха му отрязали главата.
Молеше се на Бога да не са го направили. От онова, което беше чул от Солдоно, неговата връзка с ЦРУ, Фредерикс беше много скромен за поста, който заемаше, и беше „приличен“ изпълнителен директор. Което, в този свят, означаваше, че не е лайно. Името на играта беше власт и добрите момчета обикновено финишираха последни, ако нямаха мускули, с които да се защитават. Фредерикс имаше необходимите мускули и се оказваше, че бодигардовете му са или неспособни, или подкупени от…
Звънна мобилният му телефон. Дали не беше Солдоно, който щеше да му съобщи, че спасителната акция е отменена?
— Ройд.
— Нат Кели. Съжалявам, че се обаждам толкова рано, но току-що се върнах от сградата с лабораториите. Мисля, че го имам. Имаш ли време за мен?
Той замръзна.
— Говори бързо. Трябва да тръгна след няколко минути.
— Това няма да отнеме няколко минути. Знам къде са първоначалните записки върху експериментите с РЕМ-4. Няма формули. Сигурно ги пазят някъде другаде. Но се споменават три имена. Санборн, твоят любимец, генерал Бош, и още едно.
— Кой?
— Доктор Софи Дънстън.
— Жена? Коя, по дяволите, е тя?
— Още не знам. Не съм имал време да разследвам. Обадих ти се веднага. Но файлът й беше свързан с текущ файл. Щях да го прегледам, но ми се наложи бързо да напусна стаята с компютъра.
— Значи тя е все още замесена.
— Така изглежда.
— Искам да знам всичко за нея.
— Ще направя каквото мога. Но до края на следващата седмица ще са изнесли всичко от сградата. Не знам още колко ще имам достъп до стаята с докладите и до тази с компютрите. По дяволите.
— Седмица?
— Най-много.
— Тази информация ми трябва. Не мога да докосна и с пръст Санборн или генерал Бош, ако не разполагам със записките върху експериментите. Сделката трябва да бъде „в пакет“. Но жената може да ме доведе до нещо, ако успея да стигна до нея.