— Но да го видя… беше различно.
Трябваше да престане да трепери. Не биваше да проявява такава слабост. Девлин беше мъртъв. Трябваше да се съвземе.
— Да вървим. — Гласът на Ройд беше груб, но докосването му беше извънредно нежно, когато й помогна да стане. — Той няма да те нарани. Вече никого няма да нарани. — Той притисна главата й към рамото си. — А и не беше митичното чудовище Франкенщайн, затова нека образът му не те преследва. Аз го убих, но ако не бях аз, щеше да го убиеш ти.
Тя го прегърна здраво.
— Да, щях. Трябваше да го направя. Той говореше за Майкъл… — Тя изведнъж замръзна. — Санборн е изпратил човек да убие Майкъл. Казва се Франкс. Можел да го отнеме от ръцете на полицията без никакви проблеми. А Девлин бил изпратен тук.
— Полицията… — Тонът му издаваше, че е замислен. — Единственият начин да бъде замесена полицията, е да вземат Майкъл от замъка и да го екстрадират до Съединените щати.
— Но от Скотланд Ярд не настояха да претърсят замъка, докато бяхме там.
— МакДъф може да бъде много убедителен. Вероятно Санборн е намерил начин да подкупи някой с висок пост, за да бъде предприето това.
Тя се отдръпна от него.
— Трябва да се обадя на Жан и да ги предупредя.
— Те знаеха, че съществува такава възможност, Софи. Вече са подготвени.
— Не ми казвай това — каза тя ожесточено. — Те не знаят, че натам вече е изпратен човек.
— Права си. Ела в кухнята, далеч от Девлин, за да се обадиш. Трябва да претърся бюрото на Горшанк.
Горшанк. Почти беше забравила за него, погълната от емоционалното торнадо на последните няколко минути.
— Мъртъв ли е?
Той кимна.
— Можеше почти да хванем Девлин в извършването на убийството. — Той я побутна вътре. — Обади се. Трябва да побързаме. Някой може да е чул изстрелите.
— Тогава, полицията може би е на път за насам.
— Не непременно. Ще се изненадаш, ако знаеш колко много хора предпочитат да не обръщат внимание на насилието в квартала. Не искат да се намесват. Предпочитат да мислят, че това са деца, които играят на фойерверки. — Тръгна към коридора. — Но трябва да побързаме, просто в случай, че тук има някой, който притежава съвест.
Той изчезна от погледа й. Тя се отпусна тежко на един от столовете в кухнята и си пое дълбоко дъх. Може би трябваше да светне. Беше тъмно в кухнята. Но навън беше още по-тъмно, а и щеше да вижда Девлин. Изкривена и грозна гледка. Там, на верандата, имаше смърт. Имаше смърт и в съседната стая. Не трябваше да мисли за това, а за онова, което се налагаше да свърши.
Не, по-добре беше да не пали осветлението. Виждаше достатъчно, за да набере номера на имението на МакДъф. Извади телефона си.
— Успокой се. Знам, че си уплашена. Имаш право да се страхуваш. — Жан беше изслушала Софи, без да я прекъсва. — Копелета.
— Предупреди Кемпбъл да бъде нащрек. Ще се върна веднага щом мога.
— Чакай минутка. Нека помисля. — Жан мълча няколко секунди. — Не, не идвай. Аз ще доведа Майкъл обратно в Щатите.
— Какво?
— Щом Санборн е изпратил местната полиция да хване и екстрадира Майкъл, значи има шансове това да стане. Ние няма да успеем да го защитим. По дяволите, тогава може би дори няма да разберем къде е. — Гласът й беше изпълнен с разочарование. — Къде, по дяволите, е МакДъф, когато имаме нужда от него?
— На път за тук.
— Е, не вярвам да може да накара връзките си да работят от такова голямо разстояние. Ще се погрижа сама за това.
— Не можете да напуснете замъка. Ще ви видят.
— Има изход. Използвала съм го и преди.
— Жан, това не ми харесва.
— Знам. Представата за каменните стени около Майкъл е много успокояваща — каза Жан меко. — Но той ще е в безопасност там, където отиваме. Джо ще накара всяко ченге да го пази.
— Атланта?
— Там той ще е в най-голяма безопасност. Имай ми доверие, Софи. В този свят каменните стени не са такова голямо препятствие и лесно могат да бъдат преодолени с помощта на парите и политическите връзки. Трябва да изведем Майкъл оттук.
— Може би, ако се обадим на МакДъф, той ще може да…
Тя търсеше изход, който не би поставил Майкъл в опасност дори за минута. Жан беше права. Представата за каменните стени я успокояваше.
— Трябва да си помисля. Ще ти се обадя пак.
— Не се бави много. — И Жан затвори.
— Хайде — каза Ройд, който тъкмо влезе. — Трябва да изчезваме оттук.