— Благодаря, Джо.
— Не благодари на мен. Знаеш, че не исках отново да се замесваш с МакДъф. Трябваше да дойда, за да съм сигурен, че нищо няма да ти се случи.
— Лъжец. Не искаше да се случи нещо с детето.
Той сви рамене.
— Това — също. А и Ийв никога нямаше да ми прости, ако бях обърнал внимание, на когото и да е от двама ви. Ще се срещнем долу след петнайсет минути. Отиди да приготвиш Майкъл. Ще говоря с Кемпбъл и ще му кажа да подсили мерките за безопасност и да печели време.
Жан изтича нагоре по стълбите и рязко отвори вратата на стаята на Майкъл.
— Майкъл, събуди се! — Тя нежно го разтърси. — Трябва да тръгваме.
Той отвори сънено очи.
— Мамо? — Замръзна, когато разпозна Жан. — Мама добре ли е?
— Да. Току-що говорих с нея. Трябва да изчезваме от тук. — Тя отиде до гардероба и му подхвърли тениска и дънки. — Побързай! Джо казва, че трябва да тръгнем веднага.
— Защо? — Но се облече със скоростта на светлината. — Мислех, че ще останем…
— Аз също мислех така.
Тя бързо нахвърляше дрехите му в пътническата чанта. Тези трябваше да му стигнат. Погледна през прозореца. Светлините на превозните средства бяха по-близо. Тя се надяваше, че изчислението за времето на Джо беше правилно.
— Но не се получи така. Ако искаме майка ти да е в безопасност, трябва да се погрижим за твоята безопасност. Което означава да направим нужното. — Тя отвори вратата и подаде глава навън. — Хайде. Ще пътуваме. Джо ни чака.
Той вече тичаше надолу по стъпалата.
— В колата?
Тя изтича след него. С горчивина си помисли, че й е трудно да го следва. Беше забравила колко бързо може да се движи едно малко момче.
— Не, няма да пътуваме с колата.
Той я погледна през рамо, озадачен.
— Не? А как, тогава?
Тя мелодраматично зашептя:
— Ще видиш. Таен проход. Не е ли вълнуващо?
Той ококори очи.
— Наистина ли?
Майкъл може и да се държеше по-зряло, отколкото позволяваха годините му, но загадъчното определено имаше очарование за него. Кое момче не би било заинтригувано?
— Наистина. Но трябва да бъдеш много тих и да правиш всичко, каквото ти кажа.
На площадката, тя отново погледна през прозореца. Светлините бяха още по-близо. По дяволите! Тя мина край Майкъл и го хвана за ръцете. Отвори рязко вратата. Джо и Кемпбъл разговаряха във вътрешния двор.
— Време е — каза сериозно Джо. — Трябва да тръгваме, Кемпбъл. Бави ги, трябват ни поне пет минути. Моля се на Господ това време да ни е достатъчно.
Софи се опита да се обади на МакДъф, след като не успя да се свърже с Жан. Той също не отговаряше, по дяволите!
— Какво става?
Набра номера на Джок. Той също не отговори. Обзе я паника.
— Ами ако са заловили Майкъл? Трябваше да кажа на Жан да го изведе оттам.
— Спокойно — каза й Ройд. — МакДъф и Джок ще пристигнат вече всеки момент.
— Тогава, защо никой не отговаря на телефона? Толкова за напредъка на технологиите.
Отново набра номера на Жан. Ръката й стисна здраво телефона.
— Изключен е. Няма гласова поща. Проклетият телефон е изключен.
— Това означава, че не го е изключила тя. И сигурно има причина за това.
— Знам.
МакДъф пристигна на паркинга след двайсет минути, а Софи прекоси паркинга, преди двамата да успеят да слязат от колата.
— Защо не отговаряте по телефона? Знаете ли какво става в замъка?
— Отговорът на първия въпрос е, че бяхме заети. Отговорът на втория въпрос е, че в замъка точно в момента нищо не се случва. — МакДъф отвори вратата на колата и слезе. — Освен че полицаите, които търсят навсякъде сина ти, са много разочаровани.
— Няма да го намерят, Софи — каза тихо и меко Джок, който също слезе от колата. — Жан го е извела от замъка и в момента пътуват към малко частно летище в близост до Абърдийн.
Главата на Софи се замая от силното облекчение, което изпита.
— Говорили сте с нея?
— Нямахме избор. — МакДъф направи гримаса. — Веднага щом отведе момчето на безопасно разстояние, тя ми се обади и ми се разкрещя, че не съм там в момент, в който тя има нужда от помощ. После ми нареди да осигуря транспорт до Атланта и охрана на момчето, докато се качи на самолета.