— И какво ще правиш с нея?
— Ще открия всичко, което тя знае.
— А после?
— А ти какво мислиш? Наистина ли вярваш, че защото е жена, ще й позволя да се измъкне?
Кели мълча секунда.
— Не, предполагам, че не.
— Защото не си глупак. Ще можеш ли да измъкнеш информацията за нея, преди да са преместили докладите?
— Ако работя бързо и не ме хванат.
— Направи го. — Той говореше бавно, като произнасяше ясно всяка дума. — Не издирвам информация за РЕМ-4 вече четири години, за да ми попречат сега. Искам да знам всичко за Софи Дънстън. Имам нужда от нея. И ще я имам.
— Ще се върна в сградата тази вечер. Ще те посрещна на националното летище във Вашингтон утре с информацията, която съм открил.
— Няма да успея да стигна във Вашингтон утре. — Замисли се. Изкушаваше се да прати по дяволите тази работа или да я прехвърли на ЦРУ, но беше прекалено късно. Докато успеят да стигнат дотук, Фредерикс щеше вече да е мъртъв. — Дай ми седмица.
— Не мога да обещая, че тя ще е наблизо дотогава. Ако Бош и Санборн се местят, тя може би ще се срещне с тях.
Ройд изруга.
— Два дни. Трябват ми поне два дни. Намери я и ми се обади, ако изглежда така, сякаш тя ще „отлети“. Задръж я някак си, докато дойда.
— Да не би да предлагаш да я отвлека?
— Направи, каквото се наложи.
— Ще помисля. Два дни. Обади ми се, когато се качиш на самолета за Вашингтон.
Той затвори.
РЕМ-4.
Ройд натисна копчето за край на връзката, обзет от гняв и тревога. Исусе. Беше толкова близо, но тази беше първата истинска почивка, която му се очертаваше от три години на сам. И тя идваше в момент, когато трябваше да приключи работата с Фредерикс.
Два дни.
Започна бързо да навлича дрехите си. Трябваше да измъкне Фредерикс оттук и да се качи на самолета за Вашингтон. Нямаше време за игри. Щеше да измъкне Фредерикс от ръцете на въстаниците днес, дори да се наложеше да взриви напалм, за да прокара пътека през джунглата и да стигнат до Богота.
Можеше да е във Вашингтон по-скоро от двудневния срок, който беше поискал.
„Само не й позволявай да се измъкне, Кели.“
Писъците на Майкъл кънтяха в къщата. Мониторът, поставен на масата до леглото на Софи, се изключи. За секунди, Софи скочи на крака и се затича към спалнята. Той изпищя отново, преди тя да е успяла да стигне до леглото му.
— Майкъл, всичко е наред. — Седна до него и го разтърси. Момчето отвори замаяно очи, а тя го прегърна. — Всичко е наред, ти си в безопасност.
Но не всичко беше наред. Никога не беше наред. Усещаше как бързо и неритмично бие сърцето му, как пулсира. Той трепереше силно, все едно че имаше малария.
— Кошмарът приключи.
— Мамо?
— Да. — Тя го прегърна по-здраво. — Добре ли си?
Майкъл не отговори веднага. Винаги му бяха необходими няколко минути, за да се възстанови, когато успееха да прекъснат кошмара, преди да е потънал прекалено дълбоко в него.
— Разбира се. — Гласът му беше неравен. — Съжалявам, че ти… Трябва да съм по-силен, нали?
— Не, ти си много, много силен. Познавам възрастни мъже, които имат кошмари, а ти се справяш много по-добре от тях.
Отдалечи го малко от себе си и приглади косата му назад. По бузите му се стичаха сълзи, но тя не се опита да ги избърше. Беше се научила да не им обръща внимание, за да не се смущава той. Дребно нещо, но беше всичко, което можеше да направи, за да пощади гордостта му, след като беше толкова зависим от нея.
— Непрекъснато ти повтарям, че това не е слабост, а болест, която трябва да се лекува. Знам каква е болката ти и се гордея с теб. — Направи пауза. — Има само едно нещо, което ще ме направи по-горда. Ако говориш с мен за тях…
Момчето извърна поглед.
— Не си ги спомням.
Това беше лъжа и двамата го знаеха. Вярно беше, че жертвите на среднощните кошмари понякога не си спомняха съдържанието на сънищата си, но кошмарите на Майкъл сигурно бяха свързани с онзи ден на кея до езерото. Дори самото му поведение, когато тя го запиташе за това, беше знак, че си ги спомня.
— Но това ще ти помогне, Майкъл.
Той поклати глава.
— Добре, може би следващия път. — Софи се изправи. — Какво ще кажеш за чаша горещ шоколад?