Той говореше спокойно и нехайно. Не изпитваше нищо, осъзна тя и потрепери.
— Аз няма да бързам — повтори тя. — Няма да експериментирам с невинни хора, освен ако не съм сигурна, че това няма да им навреди.
— Много похвално. Но експериментите трябва да бъдат проведени. — Той направи гримаса. — Двамата с Бош не сме на едно и също мнение по въпроса колко крайни трябва да бъдат експериментите. Вярвам, че клиентите на Бош ще до пуснат малък процент на смъртност. Те ще искат „последователи“, а не трупове. Ако РЕМ-4 се използва във водните ресурси на САЩ, не трябва да има никакви очевидни признаци, камо ли доказателства, че водата е заразена. Те ще искат…
— Безмозъчни зомбита, които да използват, когато възникне нужда.
— Или може би да пият от водата в продължение на година или две, докато бъде осигурен ефект и върху бъдещите поколения.
— Бебета.
— Робска подчиненост, която започва още в утробата. Каква идея!
— Отвратително.
— Но ти ще го направиш. — Той й се усмихна. — Защото всъщност пет пари не даваш за тези непознати. Ти се интересуваш от сина си.
— Интересува ме и съдбата на тези хора. — Тя преглътна. — Но ще направя това, за което ме помолиш. Искам синът ми да пристигне тук жив и здрав, когато свърша работата.
— Ще обсъдим това след първите тестове.
— Ще трябва да анализирам водата в цистерните. Къде са те? В завода?
— Половината от тях са там. Позволихме на екипажа да преустанови разтоварването след няколко часа, за да започнем експериментите върху тях. Другата половина от цистерните са все още на „Констанца“. Няма нужда обаче да ходиш до завода, ще ти донесем проби в лабораторията.
Тя отвори уста да възрази, но я затвори, без да каже нищо. Не трябваше да настоява в този момент.
— Това може би няма да е онова, от което имам нужда, но ще опитаме.
— Колко си отстъпчива. Може да те наградя — да ти позволя довечера да говориш със сина си по телефона. Ще ти хареса ли?
— Да — процеди тя през стиснати зъби. — Знаеш го.
Той изучаваше изражението на лицето й с някакво особено, зло любопитство.
— Ще си помисля. — Погледът му се премести върху мъжа, който вървеше към тях. — А, ето го и моя приятел Бош. Сигурен съм, че нямаш търпение да се запознаеш с него.
— Не е така.
Бош беше едър, добре сложен, с късо подстригана кестенява коса и изправена военна стойка. Беше рязък и безцеремонен, студен и не притежаваше лъжливия чар на Санборн.
— Хванал си я? Престани това дружеско бъбрене и я накарай да работи. Времето ни изтича.
— Виждаш ли? — каза Санборн. — Бош е малко напрегнат. Не му хареса фаталният изход, който имаше експериментът на „Констанца“. Знаеше, че това ще затвърди решението ми да намаля скоростта на работата. Само че знам, че ти можеш да напипаш правилната формула.
— Трябва да й дадем РЕМ-4 — каза Бош, като подчерта ясно всяка дума. — Можем да я накараме да работи по-усилено.
— Нищо не може да я накара да работи по-усилено от картата, която аз държа в ръцете си. А ако тя умре или не може да мисли ясно, ще разруши всичко. — Той кимна към голямата бяла къща с колоните пред тях. — Да те настаним в лабораторията с бележките на Горшанк и след няколко часа ще видим дали заслужаваш да говориш със сина си.
Не излезе от лабораторията до девет часа същата вечер. Очите я боляха и се пълнеха със сълзи от усилието да разчете ситно изписаните от Горшанк страници, както и компютърните бележки, а главата я болеше и й се виеше свят, защото пред очите й се разгръщаше истински ужас. Пред нея веднага застана мъж от охраната.
— Искам да се видя със Санборн.
— Не е разрешено. Върни се в лабораторията.
— Няма да работя, докато не разговарям със Санборн.
— Моя мила Софи. — Санборн излезе от съседната стая. — Налага се да научиш, че ти не трябва да си инициаторът на нито едно действие. Сега нещата не стоят така, както стояха, когато работеше при мен.
— Каза, че мога да разговарям със сина си.