— Ако реша, че заслужаваш. Какво си свършила? Какво голямо откритие направи?
— Открих, че си наел мъж без съвест, също като теб. Според бележките, той е извършил толкова експерименти, колкото и нацистите в концентрационните лагери.
— Той каза, че работата напредва извънредно бавно.
— Бавно? Убивал е хора. Карал ги е да полудяват. И много съвестно е записвал техните реакции. Толкова подробно, че чак ми прилошава.
— Експериментите бяха извършвани само със скитници и бездомници. Но накрая той измисли формула, която беше обещаваща. — Той срещна погледа й. — Ще можеш ли да я изчистиш, без да намаляваш силата на въздействието й?
— Не знам.
— Не това исках да чуя.
— Опитах се да анализирам пробата на водата, която ми донесе, но не ми е достатъчно. Трябва да отида до цистерните, за да анализирам и водата, и контейнера, за да съм сигурна, че тя няма да бъде замърсена по някакъв начин.
Той я гледа втренчено секунда — две.
— В това има смисъл.
— Разбира се, че има. Кога ще мога да отида?
— Утре.
— А сега мога ли да говоря със сина си?
— Не си ми дала още нищо, което да заслужава награда. — Той се усмихна. — Но може би имаш нужда от нещо, което да те подтикне да работиш по-съвестно. — Извади телефона си и набра номер. — Франкс, разреших й да говори с момчето. — Подаде й телефона. — Не дълго.
— Ало — каза тя.
— Една минута. Ще го доведа.
Мъжът, който Санборн беше нарекъл Франкс, имаше подчертан нюйоркски акцент.
— Мамо?
— Да, милото ми. Исках само да ти кажа, че правя всичко възможно да осигуря твоята безопасност.
— А ти в безопасност ли си?
— Да. И скоро ще сме заедно. Добре ли си? Не ти ли причиняват болка?
— Добре съм. Не се тревожи за мен.
— Трудно ми е да не…
Санборн взе телефона от нея.
— Стига толкова. — Затвори. — Това дори е повече, отколкото заслужаваш, като се има предвид, че въобще не напредна в работата. Няма да говориш повече с него, докато не започнеш производството.
— Разбирам. — Тя извърна поглед от него. — Твоят човек Франкс има акцент, който…
— Бруклин, за да бъдем максимално точни. Много силен акцент, нали?
— Да, много силен.
Тя очакваше да чуе Джок на телефона. Дори той да имитираше този акцент, тя пак щеше да познае гласа му.
— Беше член на една от тамошните банди, преди да го избера за експериментите с РЕМ-4. А сега се върни в лабораторията.
— Но вече минава девет. Трябва и да спя.
— Можеш да отидеш в стаята си в полунощ. Но искам да станеш рано, за да продължиш да работиш. Бош е малко груб, но е прав за фактора време. Трябва да свършиш работата.
— Ще я свърша. — Ето, тук имаше възможност. — Но ще имам нужда от моите първоначални бележки върху РЕМ-4, за да направя сравнения. Подръка ли са ти?
Той се усмихна иронично.
— Искаш да кажеш, че не помниш формулата?
— Знаеш колко беше сложна. Мога да я възпроизведа, но за това ще е необходимо време, което ти не искаш да ми дадеш.
— Точно така.
Той се поколеба, после се върна в библиотеката. Излезе след няколко минути с компютърен диск в ръце.
— Искам да ми я връщаш в края на всеки ден. Държа я в сейфа. — Подаде й диска. — Не се ли радваш, че така добре се грижа за работата ти?
— Трябваше да я изгоря, преди да е попаднала в ръцете ти. — Тя се обърна с лице към лабораторията. — Но сега, за да свърша работата, ти ще трябва да ми помогнеш. Не мога да се справя сама.
— Разбира се, че ще ти помогна. Тук, на острова, ние всички сме едно голямо семейство.
Тя не отговори, а затвори вратата след себе си. В момента, в който остана сама, споменът за телефонното обаждане, за което се опитваше да не мисли, се върна. Бруклински акцент. Глас, който тя не познаваше. Синини по лицето на Майкъл.
Не можеше да е вярно. Трябваше да има обяснение. Ройд нямаше да позволи Франкс да държи Майкъл.
„Ще използвам и теб, и всекиго другиго, за да унищожа Санборн и Бош.“
О, Господи!
Но той беше казал тези думи, когато едва се бяха запознали. А сега двамата се познаваха добре, бяха спали заедно и по много начини тя го чувстваше по-близък от всекиго другиго.
Но все пак, той не се беше поколебал да я изпрати тук, на остров Сан Торано, където тя беше в опасност.