— Сега е четири и половина. Днес трябва да работиш, нали?
— Спах достатъчно. — Тя тръгна към вратата. — Отиди да си измиеш лицето, а аз ще приготвя шоколада.
Синът й беше блед, а това показваше, че кошмарът е бил лош. Исусе, надяваше се, че няма да повърне.
— В кухнята. След десет минути, окей?
— Окей.
Когато след пет минути той седна до масата, цветът на лицето му се беше върнал и бузите му розовееха.
— Татко ми се обади вчера следобед.
— Това е добре. — Тя наля горещия шоколад в две големи порцеланови чаши и добави сметана. — Как е той?
— Добре, предполагам. — Момчето отпи. — Ще се върна у дома в събота вечерта. Той и Жан няма да са в града. Казах му, че нямам нищо против. И без това предпочитам да съм с теб.
— Радвам се. Ти винаги ми липсваш. — Седна и стисна чашата в студените си длани, за да ги стопли. — Но защо? Ти харесваш Жан, нали?
— Разбира се. Тя е спретната и подредена. Но мисля, че двамата с татко предпочитат да са сами. Така е при младоженците, нали?
— Понякога. Но те са женени вече почти шест месеца и съм сигурна, че в живота им има място и за теб.
— Може би. — Той отпи, свел поглед към чашата. — Моя ли е вината, мамо?
— За какво?
— За теб и татко.
Софи очакваше той да й зададе този въпрос, откакто с Дейв се разделиха. Радваше се, че момчето най-после е решило да се освободи от това.
— Разводът? Няма начин. Ние просто бяхме много различни. Оженихме се в колежа, когато бяхме още деца, а се променихме, когато станахме възрастни. Случва се на много двойки.
— Но вие спорехте много за мен, чувах ви.
— Да. Но спорехме и за много други неща. Което не означава, че и без това нямаше да се разведем.
— Честно?
Тя покри дланта му със своята.
— Честно.
— И всичко е наред, ако харесвам Жан?
— Чудесно е, че харесваш Жан. Баща ти е щастлив с нея. Това е важно. — Тя взе хартиена салфетка и избърса сметаната от устата му. — И е много мила с теб. А това е дори още по-важно.
Той помълча.
— Татко казва, че Жан е малко нервна заради кошмарите ми. Мисля, че затова не искат да пренощувам у тях.
Това копеле. Беше прехвърлил вината на Жан, за да може да излезе чист от цялата работа. Насили се да се усмихне.
— Тя ще свикне с тях. А може и да не й се наложи да свикне. Както каза, те вече не идват всяка нощ. Ти се подобряваш.
Той кимна и мълча известно време.
— Пита ме за Джок.
Тя отпи от шоколада си.
— Така ли? Разказал си му за Джок?
— Разбира се. Споменах името му два пъти последния път, когато с татко отидохме на кино.
— И какво искаше да знае той?
Майкъл се усмихна широко.
— Татко запита какво прави Джок в къщата през цялото време. Сякаш реши, че тук става нещо нередно.
— И ти какво му каза?
— Казах му истината. Че Джок е твой братовчед и че е в града, защото си търси работа.
Това беше истината, доколкото Майкъл знаеше. Тя трябваше да измисли логично обяснение, когато Джок се появи.
— Ние имахме късмет с него — каза тя. — Джок много ни помага, нали? Мисля, че го харесваш.
Той кимна, но усмивката му се стопи.
— Знаеш ли, смущавам се, когато имам кошмари, а в къщата има непознати. Но не се чувствам по този начин с Джок. Струва ми се, че… той знае.
Джок знаеше. Никой не би могъл да познава това мъчение по-добре.
— Може би знае. Джок е много чувствителен. — Тя се изправи. — Изпи ли го? Ще измия чашата ти.
— Аз ще я измия сам. — Той скочи и занесе и двете чаши до мивката. — Ти приготви шоколада. Така е справедливо.
„Но няма никаква справедливост в онова, което Майкъл преживява“, помисли си Софи с горчивина.
— Правилно. Благодаря. Готов ли си да се върнеш в леглото?
— Предполагам.
Тя се загледа внимателно в лицето му.
— Не е достатъчно да предполагаш. Ако не си готов, ще поседим и ще поговорим. Може да изгледаме един диск.
— Готов съм. — Той й се усмихна. — Ти се върни в леглото. Аз ще се свържа с монитора. — Направи гримаса. — Ще се радвам, когато мога да спя и без него. Чувствам се като човек от филм за извънземни.
Тя се напрегна.
— Това е необходимост, Майкъл. Така е по-сигурно. Вероятно след няколко седмици ще можем да опитаме без него.