Ройд се изпречи пред нея и я повали на земята. Вдигна оръжието си и стреля, докато се претъркулваше встрани.
Карабината стреля в същия миг.
Чу се как куршумът се забива в плът.
Тя, изпаднала в паника, осъзна, че това е плътта на Ройд.
Коленете му се подгънаха и той се свлече.
Кръв. От гърдите му шурна кръв. Очите му се затвориха.
— Ройд!
Още един изстрел. Куршумът се заби в дървото на кея до нея. Тя инстинктивно закри Ройд с тялото си. Вдигна оръжието си и започна внимателно да се прицелва.
А после го свали.
Санборн падаше по лице в лодката. Върхът на главата му беше отнесен. Мъжът, когото той беше нарекъл Кърк, беше свалил карабината си, когато го беше видял да пада.
— Уцелих… ли… го? — Ройд отвори очи и я погледна.
— Да. — По бузите й се стичаха сълзи. — Млъкни. Не говори. — Тя разтваряше ризата му. — Защо го направи? — Гласът й не беше стабилен. — Не биваше да го правиш, по дяволите.
— Да… Трябваше. — Очите му отново се затвориха. — Не… можех… да направя… нищо… друго. Казах… ти.
„Бих умрял за теб.“
— Да не си посмял да умреш. Чуваш ли ме? Не съм те молила да се държиш като някакъв проклет герой.
Господи, раната беше в горната половина на гърдите. Не биваше да изпада в паника. Беше лекар. Трябваше да се държи като лекар и да му помогне.
— Дръж се. Винаги си ми казвал, че страдам от параноя, защото се опитвам да поема цялата вина върху себе си. Искаш ли да прекарам и остатъка от живота си в такива обвинения?
— Не… мисли за това.
— Тогава, млъкни, докато аз спра кръвта и станеш стабилен.
— Никога не съм бил стабилен. Това… не е моето… обичайно състояние.
— Ще се промениш. — Тя извади телефона си и набра номера на МакДъф. — Ние сме на кея. Ройд е прострелян.
— Веднага ще дойдем на помощ.
— Добре. — Тя затвори. — Сега ще проверя дали куршумът е все още в теб, или е излязъл. Ще боли.
Той не отговори.
Беше изпаднал в безсъзнание.
— Софи.
Тя вдигна поглед и видя МакДъф и Кемпбъл да стоят над нея.
— Прекалено много се забавихте. — Ръцете й се сключиха здраво около Ройд. — Той можеше да умре.
— Десет минути. — МакДъф коленичи до нея. — Дойдохме толкова бързо, колкото можахме. Как е той?
— В шок. Изгуби много кръв. — Тя поклати глава. — Не знам какво друго. Направих всичко, което можах. Трябва да го закараме в болница.
Тя внимателно отдръпна ръцете си от тялото на Ройд и седна. Господи, не искаше да го изгуби! И затова не искаше да го пусне. Имаше абсолютно неподкрепеното от разума чувство, че докато го държи, той няма да си отиде от нея.
— В безсъзнание е, откакто ви се обадих.
— Аз веднага се обадих за хеликоптер. Скоро ще са тук. — Той каза на Кемпбъл: — Отиди да го чакаш. Казах им да се приземят до къщата.
— Добре.
Кемпбъл се обърна и затича по кея. МакДъф се обърна към Софи:
— Ти добре ли си? Това по теб неговата кръв ли е?
— Да. — Тя тъпо погледна изцапаната си с кръв блуза. — Аз не съм ранена. Той отнесе куршума, предназначен за мен.
— Санборн?
— Мъртъв е. Ройд го застреля. Не знам къде е. Беше в лодката с двамата си бодигардове. — Гласът й трепереше и тя се опита да говори по-спокойно. — Трябва да го намерите. Дискът с формулите на РЕМ-4 е в него. Аз трябва да ги имам. Те винаги ще бъдат заплаха…
— Ще го намерим. — Той я стисна леко за рамото. — Всичко ще бъде наред, Софи.
Тя затвори очи. Това бяха празни думи, докато Ройд лежеше и се бореше за живота си. Не, двамата щяха да се борят. Нямаше да му позволи да умре. Той трябваше да живее, иначе тя не знаеше дали би оцеляла.
Господи, каква егоистка можеше да бъде! Ройд заслужаваше да живее дълго и щастливо, независимо от нея. Изречението се въртеше отново и отново в главата й, тя беше неспособна да мисли за каквото и да било друго. Ройд трябваше да живее! Трябваше да живее!
— Софи — каза МакДъф тихо, — мисля, че чувам хеликоптера.
Тя отвори очи. Също го чуваше. Обзе я надежда. Прегърна здраво Ройд.
— Тогава, да го измъкнем оттук.
След час те пристигнаха в болницата „Санто Доменико“ в Каракас. Само минута по-късно Ройд беше отнет от Софи и закаран в хирургията.
— Добре ли си? — МакДъф изучаваше изражението й. — Останал е жив досега, Софи. Това е добър знак.