— Но също така може и да умре — каза Софи. — Оценявам това, че се опитваш да ме утешиш, но го знам. Издържа пътуването с хеликоптера обаче, което също е добър знак.
— Нека те заведа в стаята, където чакат близките на пациентите, и да ти донеса кафе.
Тя не искаше да отива в онази стая. Искаше да влезе в операционната и да гледа какво правят с Ройд. Искаше да помогне, по дяволите. Пое си дълбоко дъх.
— След минута. Трябва да изляза, за да се обадя по телефона. — Тя тръгна към вратите на спешното отделение. — И без това щях да се обадя на Майкъл. Искам да съм заета с нещо. — Хвърли поглед през рамо. — Ройд ми каза, че той е с Джок. Все още ли е с него?
Той кимна.
— В къщата до езерото в Атланта.
Софи изкриви устни.
— Трябва да е голям актьор. Не познах гласа му, но Санборн очевидно помисли, че той е Франкс. Това ме изплаши.
— Джок е много добър във всичко, с което се заеме. — МакДъф й отвори стъклените врати. — Но не би рискувал да имитира гласа на Франкс без малко техническа помощ.
— Какво?
— Игра на котка и мишка с Франкс цял ден и половина, преди да го елиминира.
Тя смръщи вежди.
— Не разбирам.
— Джок трябваше да запише много пъти Франкс, когато говори с хората си, със Санборн, просто да говори. После той и Джо Куин занесоха диска на експерт от местната полиция и ФБР. Някога Куин работил във ФБР и все още имаше връзки. Свързаха някакво устройство към телефона, който Джок взе от Франкс. Той наистина успя да заблуди Санборн.
— А аз изпаднах в ужас.
Усмивката на МакДъф изчезна.
— Изненадан съм, че Ройд не ти е казал какво става при нас.
— Каза ми. Но не с подробности. А когато чух, както реших, гласа на Франкс, бях вече на острова. — Тя сви рамене. — Беше прекалено късно да го разпитвам. Трябваше да реша дали наистина му имам доверие.
— И имаше ли му доверие?
— Да, но след като дълго дълбах в душата си. Не беше лесно. — Тя се облегна уморено на стената. — Нищо не ми е лесно, когато става въпрос за Ройд. — Но, мили Боже, тя искаше това грубо копеле да живее! — Трябваше да се ръководя от инстинкта си.
— А може би и от нещо друго? — МакДъф не изчака отговора й. — Обади се. Ще ти донеса чаша кафе. Черно ли?
Тя кимна и той се скри обратно в болницата. Нещо друго? Харесване? Може би… любов? Тя стисна здраво телефона. Страст, близост, възхищение — знаеше, че изпитва всички тези неща към Ройд. А сега трябваше да приеме тази ужасяваща празнина и паника, които я обземаха, когато решеше, че го е загубила.
И все още можеше да го изгуби. Сълзи изпълниха очите й. Трябваше да се държи. Да бъде заета с нещо. Набра номера на Джок.
Той отговори на третото позвъняване.
— Не вярвам да искаш да говориш с мен, Софи. Тук има едно дете, което всеки момент ще грабне телефона от мен.
— Не бях ли добър, мамо? — заговори нетърпеливо Майкъл. — Джок ми каза, че трябва да се преструвам, за да бъдеш в безопасност.
— Беше много добър, милият ми. Как си?
— Чудесно. Много е красиво тук край езерото. Жан има куче на име Тоби, което е наполовина вълк и е наистина страхотно. А Жан ме учи да играя покер.
— Някакви проблеми със съня?
— Само веднъж. Джок ми каза, че сега си в безопасност, защото си победила лошите момчета. Кога ще дойдеш да ме вземеш?
— Веднага, щом мога. Има още нещо, което трябва да свърша тук. Дай ми да говоря пак с Джок. Обичам те.
— Аз също те обичам.
— Той е добре, Софи — каза Джок, когато взе телефона. — Само един пристъп на кошмари, и то съвсем лек. Справя се чудесно.
— А откъде има синините?
— Жан.
— Какво?
— Сенки за очи. Тя ги използва, за да му придаде този вид, все едно е бит. — Направи пауза. — Как е Ройд?
— Още не знаем. В болницата сме и чакаме. — Тя преглътна мъчително. — Ще дойда да взема Майкъл веднага, щом мога. Но още не искам да оставям Ройд.
— Няма проблеми. Двамата с Жан се разбират чудесно, а сега, като знае, че ти си добре, той ще е още по-щастлив.
— Той звучи така, сякаш е наистина много доволен. Покер?
— Всяко момче трябва да познава игрите, които се основават на шанса. — Тонът на Джок стана сериозен. — Много ми се иска да можех да съм с теб на Сан Торано. Може би, тогава, нещата щяха да са различни за Ройд.