— А вероятно не.
— Сега вече нарани чувствата ми. Искаш да кажеш, че не вярваш, че съм човек, който може да помести планини?
— Вярвам, че си мой приятел, ти запази сина ми жив в момент, в който той можеше да бъде ранен или убит. И това също е голяма планина.
— Струваше си, но не беше нещо вълнуващо. — Той въздъхна присмехулно. — Но ще бъда човекът, на когото можеш да разчиташ, докато ти решиш да ме освободиш. Обади ми се, когато имаш новини. Дочуване, Софи.
Той затвори. Тя натисна бутона за край на връзката и си пое дълбоко дъх. Поне с Майкъл всичко беше наред.
— Как е синът ти?
Тя се обърна и видя МакДъф, застанал наблизо.
— Добре е. Учи се да играе покер, забавлява се с кучето на Жан.
— Тоби? — Той й подаде кафето. — Чух, че бил наистина превъзходно животно. Тя е луда по него.
— Мислех, че знаеш това от опит. Вие сте толкова добри приятели.
— Нашата връзка е малко… трудна. Никога не ме е канила в къщата край езерото.
— Иска ми се и за Майкъл да не беше необходимо да остава там. — Внезапно й хрумна нещо. — Може да имам проблеми да стигна до Майкъл. Това, че Санборн и Бош са мъртви, не означава, че всичко е наред. Полицията все още ме търси за смъртта на Дейв.
— Може би няма още дълго да е така. Убедих ЦРУ да изпратят техен екип на местопрестъплението, за да съберат доказателства. Макар че е оставил твоята ДНК там, възможно е Девлин да е оставил и своята. Може да мине малко време, но ЦРУ ще се справят. Те са ни много благодарни, че сме успели да ги отървем от потенциалното главоболие, свързано с РЕМ-4. — Хвана я за ръката. — Става студено.
Острият студен въздух, без мириса на антисептици, й действаше добре. Трябваше обаче да отиде в стаята, където чакаха близките, за да е на разположение, когато приключат с хирургията. Някой ще отиде и ще й каже…
Умишлено спря да мисли, защото паниката отново се надигна в нея. Той нямаше да умре. Щеше да оцелее след операцията. Когато лекарите влязат в онази стая, те ще й кажат, че Ройд ще се оправи. Кимна рязко и тръгна към стъклените врати.
— Прав си. Да влезем вътре. Сигурно скоро ще научим нещо…
— Да… не би… да чакаш… последните ми думи? — запита дрезгаво Ройд.
Той се размърдваше! Софи се напрегна и изправи гръб, както седеше на стола до леглото.
— Не бива да говориш. Искаш ли нещо?
— О, да. Имам цял списък. — Той затвори очи. — Но ако умирам, ще… трябва да подредя нещата… по приоритет.
— Не умираш. Още не. — Тя поднесе чаша с натрошен лед до устните му. — Вземи парченце и го остави да се разтопи в устата ти.
Той се подчини.
— РЕМ-4. Взе ли… файловете?
Тя кимна.
— МакДъф успя да определи местоположението на лодката с помощта на хеликоптер. В куфарчето на Санборн бяха всичките материали за РЕМ-4.
— И ти какво направи с тях?
— Изгорих ги. До последния лист.
— Добре. Кога ще мога… да изляза оттук?
— След месец, може би малко по-дълго.
— А откога съм тук?
— От два дни.
Два дълги, ужасни дни, в които тя го наблюдаваше как лежи и всяка минута се съмняваше, че той ще се събуди от този наркотичен сън.
— Снощи обаче състоянието ти се подобри и разбрахме, че ще живееш.
— Майкъл?
— Той е добре. Все още е в Атланта.
Той отвори очи.
— Тогава… ти защо си тук?
Защото през тези ужасни часове не знаеше дали тя самата ще оцелее, ако Ройд умре. Защото вече не се съмняваше в чувствата си към него.
— Казах ти, той е добре. Няма нужда от мен.
Ройд изкриви устни.
— А ти трябва да изпълниш дълга си.
— Млъкни! — Гласът й трепереше. — Опитвам се да проявя съчувствие, а и не мога да те мъкна със себе си в това ти състояние. Но ще запомня всичко и ще ми върнеш дълга, когато излезеш от болницата.
— Кажи ми защо си нежна с всички, освен с мен?
— Бях нежна… Когато ти беше в безсъзнание.
— И си мислела, че умирам. Следващия път може би ще ми позволиш да се насладя на това твое качество, когато съм в съзнание и буден. — Той затвори очи. — Сега ще спя. Трябва да се оправя наистина бързо. Имаме много неща за уреждане помежду си и аз ще… имам нужда от всичките си сили…
— Да, заспивай. Имаш нужда от сън.
Той мълча един миг.
— Защо остана при мен, вместо да отидеш при Майкъл?