— Ти имаше нужда от мен.
— И?
— Ти ми спаси живота.
— И?
— Заспивай! — каза тя неспокойно. — Няма да чуеш нищо друго от мен…
— Не, ще чуя. Само почакай…
Дишането му ставаше все по-бавно, докато постепенно заспиваше.
Беше казал, че имат много неща за уреждане помежду си. Ройд опипваше почвата дори докато се бореше, за да възвърне силите си. Как биха могли да уредят нещо помежду си? И двамата бяха жертви, които се мъчеха да оцелеят след ужаса, причинен от Санборн и Бош. Тя не можеше да мисли логично, нито пък ясно. Беше толкова уморена, че въобще едва можеше да мисли.
Можеше обаче да чувства. О, да, можеше да чувства. Протегна ръка и нежно приглади косата назад от лицето му. Беше й добре да го докосва и да чувства жизнеността, която се завръщаше в него. Ройд й беше станал толкова близък…
Той отвори очи.
— Хванах те — прошепна.
Софи премигна, за да не потекат сълзите по бузите й.
— Ти се преструваше на заспал.
— Един мъж трябва да прави това, което се налага. — Той обърна главата си така, че бузата му да докосне ръката й. Отново затвори очи. — Не спирай…
— Няма. — Тя го погали нежно по бузата. — Не можеш да ме накараш да спра…
Епилог
Имението на МакДъф
Шест месеца по-късно
— Софи.
Той идваше!
Тя извърна поглед от морето и видя Ройд да върви надолу по пътеката. Вървеше бързо, нетърпеливо, изражението му беше замислено. Сърцето й биеше толкова тежко, че не можа да проговори веднага.
— Изглеждаш много добре. — Трябваше да се застави гласът й да не трепери. — Как се чувстваш?
— Като обезумял. Събудих се на следващата сутрин в онази проклета болница и ми казаха, че си напуснала страната. Защо?
— Разбрах, че не мога да остана.
— Майкъл?
— Това беше една от причините. Той имаше нужда от мен повече от теб.
— По дяволите, ако е било така! — Той направи пауза. — Как е той?
— Справя се добре. Имаше само два кошмара за последните няколко месеца. Мисля, че положението започва да се подобрява.
— Чудесно. А сега, каква беше другата причина да ме изоставиш в болницата?
— Другата причина беше много лична. Бях объркана и имах нужда да остана насаме със себе си, за да премисля нещата.
— Без мен.
— Без теб. Трудно ми е да мисля ясно, когато ти си наоколо.
— Добре.
Тя срещна погледа му.
— Ти също имаше нужда от време. От пространство да дишаш. Заслужаваше да ти дам възможност да си отидеш от мен и да забравиш за съществуването ми. Да забравиш всичките лоши неща, за които съм станала причина в живота ти.
— Но ти, също така, ми даде и много добри неща. Колко време ще ми е необходимо, за да те убедя, че всичко между нас е разплатено? — Той не изчака отговора й. — И така, ти си накарала МакДъф да ви вземе двамата с Майкъл тук.
— Само докато реша, че съм готова за теб. — Тя се усмихна. — Трябваше да свърша и някои други неща. Аз и Жан Макгуайър успяхме да съберем значителна част от парите, необходими за повторното построяване на пречиствателния завод на остров Сан Торано. Тя е забележителна жена.
— И аз така чух. — Той замълча. — Знаеш ли, аз едва не бомбардирах цялото онова място.
— Е, добре, че не го направи.
— Щях да ти дам още месец, за да ми напишеш покана. — Направи гримаса. — Може би все пак започвам да ставам цивилизован.
— Няма начин. Но ти си умен и знаеше, че съм права да постъпя така.
— Права беше за себе си. Аз нямах нужда от време. Знаех какво искам. — Направи крачка към нея. — Ще го получа ли?
— И какво искаш? Секс?
— Да. Ти ми позволи да те опозная. Искам да говоря с теб, да живея с теб и да вършим такива неща като например да гледаме филми, да пазаруваме и да гледаме мачовете на Майкъл.
— Майкъл. Разбираш ли, че сделката включва и него?
— Не съм идиот. Ще се справим. Той е част от теб. — Ройд беше само на стъпка от нея. — Точно както и аз ще бъда част от теб. С всеки дъх, който поемаш, с всичко, което правиш. Това плаши ли те?
— А теб плаши ли те?
— Уплаши ме първия път, когато разбрах какво изпитвам към теб. Сега съм свикнал с това. — Той си пое дълбоко дъх. — Обичам те. — Разклати глава. — Господи, беше ми трудно да го кажа. Надявам се, че си е струвало.