В ръката му проблесна метално острие.
Нож.
Смърт.
Не!
Вдигна поглед към разкривеното му лице, докато в същото време се бореше да се изправи на крака. Беше грозен. Много грозен.
— Уплаши ли се? — Той се задъхваше. — Така и трябва да бъде. Щеше да е по-лесно за теб, ако… — Очите му се разшириха, тялото му се изви. — Какво е…
После тя видя острието на кама да се подава от гърдите му. Очите му се бяха вече облещили, когато тялото му започна да пада. Но мъжът, който стоеше зад него, го бутна на една страна, за да не падне върху нея. Джок? Замаяна, тя си задаваше този въпрос.
— Успя ли да те намушка?
Тя осъзна, че това не е Джок. Висок, мускулест, ниско подстригана тъмна коса. Тонът му беше толкова лишен от чувства, колкото и изражението на лицето му.
— Намушка ли те? — повтори той. — Покрита си с кръв.
Тя сведе поглед към изцапаната си с кръв блуза.
— Не. Кръвта сигурно е негова.
Джок погледна мъжа, паднал на пода, подобен на купчина.
— И аз така мисля. Кой е той?
Софи се застави да погледне лицето на нападателя си. Изтъняваща кафява коса, сиви очи, широко отворени, триъгълно лице.
— Не знам — прошепна тя. — Никога преди не съм го виждала.
— О, отбил се е просто така, за да ти пререже гърлото? — запита я скептично той.
Тя осъзна, че трепери. Чувстваше се слаба и уязвима. И много ядосана.
— Кой, по дяволите, си ти?
— Мат Ройд. Може и да си чувала името ми.
— Не, не съм.
Той сви рамене.
— Имаше толкова много, нали?
— Не знам за какво говориш.
— Стаята на сина ти е надолу по коридора, нали?
Той се обърна към вратата. Тя скочи на крака.
— Откъде знаеш? Не се приближавай до него!
— Проучих малко нещата, преди да видя как този приятел отвори прозореца. Но този, който те нападна, може да е решил да…
— Току-що бях в стаята на Майкъл.
Но някой може би беше успял да влезе в стаята му, докато тя се бореше с нападателя, помисли си, изпаднала в паника. Профуча край Ройд, който също беше тръгнал по коридора. Отвори широко и рязко вратата на стаята на Майкъл. Светлината от нощната лампа не беше силна, но тя го видя да лежи спокоен в леглото.
Може би.
Трябваше да е сигурна. Запристъпва безшумно. Той дишаше дълбоко, равно. Не толкова дълбоко. Отвори сънено очи.
— Мамо? Нещо не е наред ли?
— Здравей — каза тя тихо. — Добре си. Само проверявах как си. Заспивай.
— Добре… — Очите му се затвориха. — Готвила ли си? На блузата ти има кетчуп.
Беше забравила за кръвта.
— Да, правих сос за спагетите. Ще имаме спагети утре вечер. Направих истинска бъркотия. Лека нощ, Майкъл.
— Лека нощ, мамо…
Тя се обърна и излезе от стаята. Ройд стоеше в коридора.
— Той изглежда добре.
Софи кимна рязко и затвори вратата.
— Как влезе в къщата?
— През задната врата.
— Беше заключена.
— Много добра ключалка. Трябваха ми няколко минути.
— Крадец ли си?
Мъжът изкриви устни.
— Когато ми наредят. Правил съм от всичко по малко и много от нещата, които е вършил и убиецът, който се опита да ти пререже гърлото. Тези неща ми се удават. Имах и нужното обучение, и нужния опит преди РЕМ-4.
Тя замръзна.
— Какво?
— РЕМ-4. — Той я гледаше със силно присвити очи. — Не се преструвай, че не знаеш за какво говоря. В момента не съм много търпелив. Необходимо е малко, за да ме изкара от релси.
— Махни се от дома ми! — каза тя с неравен глас.
— Няма ли да ми благодариш, че ти спасих живота? Каква грубост. — Той стисна устни. — Ако започнеш да ми сътрудничиш, може и да те отърва от онова тяло в спалнята. Бива ме в тези работи.
— Откъде знаеш, че няма да се обадя в полицията? Той нахлу в дома ми. — Тя го гледаше втренчено право в очите. — Ти — също.
— Заплашваш ли ме? Не обичам заплахите.
Обзе я страх. Господи, този тук я плашеше повече от онзи маниак в спалнята й.
Тя навлажни устни.
— Ти си този, който заплашва. Ти влезе в дома ми. Откъде да знам, че ако онзи мъж не ме беше нападнал, ти нямаше да го направиш?
— Няма как да знаеш. Все още мога да те нападна. Но се опитвам да се контролирам. Ако ми дадеш каквото искам, имаш шанс да оцелееш.