— Не, ще отида при Майкъл и после ще се видим в кухнята.
След десет минути тя приготвяше кафето и се опитваше да върне спокойствието си. Господи, трепереше толкова силно, че не би могла да държи чашата, без да разсипе част от съдържанието й. Сигурно беше закъсняла реакция на събитията. Щеше да се оправи след минутка. Затвори очи и си пое дълбоко дъх. След смъртта на родителите й имаше периоди, понякога продължаващи с месеци, в които й беше трудно да постига контрол над себе си. Сега обаче беше силна и онзи мъж не означаваше за нея нищо друго, освен заплаха.
Не, нямаше да изгуби контрол. Вече беше добре.
— Софи? — Джок влезе в кухнята.
Тя отвори очи и кимна.
— Добре съм. Но това ме накара да си спомня някои неща.
— Какви неща? — запита Ройд, който влезе в кухнята след Джок.
Тя го изгледа студено.
— Не е твоя работа.
— Отиди в банята и я изпери. — Джок й подаде бялата блуза. — Не мисля, че ще искаш да се върнеш веднага в спалнята си.
— Благодаря.
Софи взе блузата и мина покрай него и Ройд, който се беше подпрял на касата на вратата, и тя много внимава да не го докосне. Но пак усети колко е напрегнат, усети множеството емоции, които сякаш го наелектризираха. Тя не искаше да има нищо общо с всичките тези емоции, докато не успее самата да се съвземе. Нека Джок се оправя с него. Нека Джок измисли начин как да го отстрани от къщата.
Изми се, смени дрехите си и вчеса косата си. После се опита да изгони от съзнанието си представата за онова мъртво тяло в спалнята й. Не успя. И не биваше да успее. Трябваше да се справи със случилото се, трябваше да се справи и с Мат Ройд. Затова трябваше да престане да хленчи и да застане лице в лице с истината.
Отиде в кухнята. Двамата мъже седяха до масата. Ройд, изглежда, се чувстваше толкова удобно, колкото и тигър, на когото се налага да запази равновесие върху стол. Тигър. Да, това описание беше изключително точно.
— Налях ти кафе. — Джок посочи стола до себе си. — Седни. Трябва да поговорим за Ройд.
Тя поклати глава.
— Седни — повтори Джок. — Имаш достатъчно проблеми. Нямаш нужда от повече усложнения.
Тя се поколеба, после бавно седна.
— Разпозна ли трупа в спалнята?
Той поклати глава.
— Ройд също не го познава. Но скоро може да чуем нещо. Той го засне с камерата на мобилния си телефон и изпрати снимката на своя човек в сградата с лабораториите на Санборн.
Тя замръзна.
— Неговият човек?
— Наел е човек, който, под прикритие, да измъкне информация от документите и файловете на Санборн. Той работи с видеомониторите в стаята на охраната в завода.
— И защо го прави?
— Не харесва Санборн — каза Джок. — Също толкова, колкото и ти.
— Защо?
Погледът й започна да търси признаци в изражението на Джок. Тя си спомни всичко, което Ройд й беше казал в спалнята. А после Джок беше казал, че са посещавали едно и също училище. Прилоша й.
— Още един? Като теб, Джок?
Джок кимна.
— Малко по-различни обстоятелства, но резултатите са почти еднакви.
— О, Господи!
— Няма да говорим за мен — каза Ройд. — Не искам да слушам нищо, което може да ме убеди, че тя не е на страната на Санборн. Разбра ли ме, Джок?
Джок мълча известно време.
— Преди две години баща й застрелял майка й, опитал се да убие сина й, но тя го закрила с тяло и така той прострелял нея, преди да се самоубие. Без никаква очевидна причина. Просто така.
Студеният поглед на Ройд сега беше насочен към Софи.
— Един от твоите експерименти, обърнал се срещу теб?
— Не — стомахът й се сви. — Господи, не.
— Груб си — каза Джок тихо. — Прекалено груб, Ройд.
Погледът на Ройд не се отделяше от лицето на Софи.
— Възможно е. Откъде бихме могли да знаем?
Тя поклати глава.
— Никога не бих… Обичах го. Обичах и двамата си родители.
— И няма за какво да се обвиняваш. Името ти фигурира във файловете на Санборн в първоначалните експерименти с РЕМ-4, но това нищо не означава.
— Не съм казала това. — Тя протегна, като сляпа, ръка към чашката с кафе пред себе си. — Означава нещо. Означава всичко.
— Защо? Как?
Тя се чувстваше така, сякаш я налагат жестоко, разкъсват я.
— Виновна съм. Вината беше моя. Всичко беше…
— Спокойно, Софи. — Джок покри дланта й със своята. — Мога да му разкажа и по-късно. Не трябва да преживяваш всичко отново.