— Ти не можеш да ме защитиш. — Тя навлажни устни. — Не мога да се скрия от онова, което съм извършила. Всеки ден съм изправена пред него. Всеки път, когато погледна Майкъл и знам… — Тя спря да говори и вдигна поглед към Ройд. — И нищо, което ще кажеш, не може да ме накара да се почувствам по-зле, отколкото вече се чувствам. Можеш да разтвориш раната отново, но тя не може да стане по-дълбока. Искаш ли да знаеш какво се случи? Бях млада и умна и мислех, че мога да променя света. Бях току-що завършила медицинския колеж и започнах работа във фармацевтичната компания „Санборн“, защото те ми обещаха, че ще ми дадат възможност да посветя времето си на проучването, което бях започнала още в колежа. Имах докторска степен по химия и по медицина и специализирах в областта на нарушенията в съня, защото баща ми страдаше от безсъние и кошмари още от детството си. Мислех, че мога да помогна и на него, и на други като него.
— Как?
— Бях успяла да открия как химически да въздействам на фазата, която непосредствено води към РЕМ-4, психологически най-активната фаза на съня. Докато човек е в това състояние, е възможно да се стимулират приятните сънища, които да изместят кошмарите, и дори да се спре безсънието. Санборн беше много развълнуван и истински ентусиазиран. Той дори ме придума да заобиколя разпоредбите на контролните органи и да отида в Амстердам, за да проведа тестовете. Искаше това да се пази в строга тайна, докато не се уверим, че резултатите ще са толкова обещаващи, колкото мислим. Не му трябваха много усилия, за да ме убеди да предприема първите стъпки. Знаех, че на контролните органи им е необходима цяла вечност, за да одобрят, което и да е лекарство, а и напълно вярвах в безопасността на процеса. Тестовете бяха удивително успешни. Хора, които бяха жертва на нощни кошмари през целия си живот, се освободиха от тях. Станаха по-щастливи и много по-продуктивни, без очевидни странични ефекти. Бях толкова щастлива, че можех да подскоча до Луната.
— И?
— Санборн каза, че трябва да намалим скоростта. Иззе тестовете от ръцете ми и ме убеди да насоча изследването, което вече бях провела, към всички възможни покачвания на стойностите за РЕМ-4. Когато отказах, той ме изключи от работната група. Бях ядосана и силно разочарована, но не подозирах нищо нередно. — Тя направи пауза. — Исках обаче да знам как вървят тестовете, затова отидох в лабораторията една нощ и прегледах файловете. — Тя си пое дълбоко дъх. — Не можете да предположите какво открих. Те използваха уязвимостта, която лекарството причиняваше, за да постигнат контрол над мозъка. Съществуваше кореспонденция между Санборн и генерал Бош, в която се говореше за предимството, което контролът над мозъка ще даде във време на война. Отидох при Санборн и му казах, че напускам и че ще взема проучването си със себе си. Виждах, че е ядосан, но той успя да се овладее. На следващия ден на вратата ми почукаха двама адвокати. Те твърдяха, че тъй като съм наета на работа от Санборн, проучването законно е негово. Че аз мога само да подпиша оставката си или да отнеса въпроса към съда. — Тя изкриви устни. — Знаете какви шансове щях да имам срещу Санборн в съда. Не исках и да продължавам проучването. Очевидно потенциално бях опасна. Но не исках и Санборн да продължи изследванията. Казах му, че ще отнеса въпроса към медиите и ще им кажа какво прави, ако продължи с експериментите. Той се съгласи. Реших, че съм спечелила. Започнах работа в университетската болница в Атланта и се опитах да забравя всичко.
— Без доказателство, че Санборн се е съгласил с теб?
— Имах приятели в лабораторията. Мислех, че ще ми кажат, ако експериментите бъдат продължени. Съществуваше добра вероятност да го направят.
— Възможност?
— Добре де, бях наивна. Трябваше веднага да отнеса въпроса към медиите. Но по-голямата част от съзнателния си живот бях прекарала в изучаване на медицината и не исках да пратя всичко по дяволите. Онези адвокати щяха да направят на кайма и кариерата ми, и живота ми. — Тя си пое дълбоко дъх. — А и експериментите спряха. Проверявах периодично през следващите шест месеца. На проекта като че ли беше сложен край.
— А след първите шест месеца?
Тя стисна чашата.
— След това не ми се налагаше да се тревожа, че животът ми може всеки момент да се разпадне. Защото той вече се беше разпаднал. Един ден отидох на риболов с баща си и майка си. Джок ти каза какво се случи. Баща ми полудя. Докато беше любящ и загрижен за нас, изведнъж, просто така, застреля жената, която беше обичал през целия си живот. Щеше да убие и сина ми, ако не бях застанала между тях. Куршумът все пак го засегна, но беше минал през мен и беше отклонен. Събудих се след един ден в болницата. Бях съкрушена, като разбрах какво се е случило. В това нямаше никакъв смисъл. Такива неща не биха могли да се случват. И след това лежах два месеца в психиатрична клиника. — Тя стисна ръцете си в юмруци. — Бях слаба. Трябваше да бъда силна, да съм там, когато Майкъл е имал нужда от мен, но Дейв не ми каза, че и той има проблеми. Трябваше да съм там с него.