— Това са били само два месеца, Софи — каза Джок тихо. — И ти самата си имала проблеми.
— Аз не съм дете — каза тя с дрезгав глас. — Аз съм майка и трябваше да съм с него.
— Историята е сърцераздирателна — каза Ройд. — Но аз искам да докопам Санборн.
Исусе, той май беше твърдо копеле.
— Съжалявам, че изгубих времето ти. Не се опитвах да изтръгна съчувствие от теб. Съмнявам се, че си способен на такова. Всъщност ние така и не успяхме да се изтръгнем от ръцете на Санборн. — Тя поднесе чашата към устните си. — Докато бях в психиатричната клиника, единственият начин да оцелея беше да се опитвам да разбера какво се беше случило. Не можех да повярвам, че баща ми, просто така, изведнъж, за секунди, е полудял. Той беше… прекрасен човек. Мил и нормален във всяко едно отношение. — Тя направи пауза. — С изключение на нарушенията в съня, от които страдал още като дете. Но дори това се беше някак странно „смалило“ през последните месеци. Той ходеше при нов терапевт, доктор Пол Дуайт. Проверих го, беше много уважаван лекар. Баща ми го посещаваше по-често отколкото предишния си терапевт и това като че ли даваше резултати. Спеше през цялата нощ, а кошмарите се появяваха много по-рядко. Майка ми беше много щастлива заради него. Онзи последен ден той изглеждаше много по-спокоен и по-отпочинал, отколкото въобще можех да си спомня. А после си спомних колко спокойни и весели бяха онези доброволци в Амстердам, след като се събудеха след терапията на РЕМ-4. — Тя поклати глава. — Мислех, че си въобразявам, че правя връзки, които не съществуват. Трябваше обаче да се убедя, да бъда сигурна. Нима това не беше най-добрият начин да се отърват от мен? Бях сигурна, че баща ми щеше да обърне пистолета и към мен, ако не бях вече поела куршума, предназначен за Майкъл. Чувал си за луди, които са убивали цялото си семейство, преди да се самоубият. Семейни трагедии. Никакъв убиец, който би могъл да запали искрата на разследването. Мен вече нямаше да ме има, а Санборн щеше да е свободен да продължи с плановете си за РЕМ-4.
— И какво направи по въпроса?
— Като излязох от болницата, прегледах книжата на баща ми и записах името и адреса на терапевта. Обадих се, за да си уредя среща. Телефонът беше изключен. Терапевтът беше загинал в автомобилна злополука преди три седмици.
— Много удобно — прошепна Джок.
— И аз така си помислих. Наех частен детектив да се опита да установи връзката между доктор Дуайт и Санборн. Единственото, което той успя да открие, беше, че двамата са се срещнали на конгрес в Чикаго същата година. И това, че Дуайт редовно е правил банкови депозити от по половин милион долара през последните няколко месеца.
— От това не могат да се правят никакви заключения.
— В никакъв случай не е достатъчно за повдигане на дело в съда, но беше достатъчно за мен. Подейства ми като въже, което са ми подали, за да ме издърпат от подвижните пясъци. Трябваше обаче да знам повече. Все още имах приятели в компанията на Санборн и започнах да задавам въпроси. Увериха ме, че в помещенията не са провеждани повече експерименти. Отделът бил напълно закрит, а хората, работили по проекта, били прехвърлени в други групи, по други проекти. Не повярвах. Помолих приятелката си, доктор Синди Ходж, да следи наоколо и да види какво може да открие. — Софи спря, за да си поеме дъх. — Тя ми предаде списък с имена. И място. Гарууд, Северна Дакота. — Спря, защото усети промяна в поведението на Ройд. — Познато ли ти е името?
— О, да. Аз съм много добре запознат с Гарууд. — Той погледна Джок. — А ти?
— Моето обучение беше различно от твоето. Не си спомних за Гарууд до онази последна година, когато спомените ми започнаха бързо да се връщат. — Той кимна на Софи. — А и Софи помогна на спомените ми да се върнат, когато дойде да ме търси.
— Тя те е търсила? — запита Ройд.
— Да не мислиш, че аз съм я открил? Аз се опитвах да се примиря със себе си, да открия кой съм и какъв съм. Не се освободих така бързо като теб.