— Ще го попитам. Но в момента се занимава с важно гражданско дело и работи денонощно. За него това означава доста пари.
— Още един работохолик. — Той направи гримаса. — Нямам представа как въобще сте успели да заченете Майкъл.
Тя се усмихна широко.
— Съществуват почивките за обяд.
— Не бих се изненадал. — Той закрачи по-бързо. — Ето ги майка ти и Майкъл. Нямам търпение да им кажа за морското пътешествие. — Той махна с ръка на Мери Дънстън и Майкъл, които току-що бяха излезли от ресторанта и им махаха. — Тя ще е много щастлива, че ще дойдете с нас. Обзаложи се, че няма да мога да те убедя. — Той направи гримаса. — Ако бях изгубил, щях да отида в един от онези санаториуми с нея. Иска да свали няколко килограма.
— Но тя няма нужда от това.
— Знам. Великолепна е. — Изражението на Корбин стана по-меко, докато гледаше съпругата си. — Колкото повече остарява, толкова по-добре изглежда. Казах й, че не знам защо съм се влюбил в нея, когато е била само на двайсет. Тогава кожата й беше съвсем гладка, без характерни бръчки, които да й придават индивидуалност, и без намек за мъдрост в очите й. Тя непрекъснато ми казва да престана да говоря глупости. Но аз не я лаская и не я лъжа, Софи. Аз наистина много я обичам.
— Знам. — Любовта между родителите й беше факт в живота й още от детството. — Тя също го знае.
Майкъл изтича при тях.
— Дядо, може ли да се отбием в увеселителния парк на връщане? Искам да ти покажа новата видеоигра, която открих.
— Разбира се, но след вечеря.
— Време беше да дойдете. — Мери Дънстън се изравни с Майкъл. — Умирам от глад, Корбин. Улови ли нещо?
— Естествено! — каза. — Две гигантски пъстърви.
— Почти гигантски — поправи го Софи.
— Добре де! — Баща й сви рамене. — Но определено са големи. Свърши ли с телефонните обаждания, Мери?
Тя кимна.
— Може да имам успех в Палмеър. — Целуна го бързо по бузата. — А сега да хапнем.
— Веднага.
Той отвори рибарската кошница.
— Не искам да видя поразителната ти риба — каза Мери. — Вярвам на думата ти. Изумителна. Гигантска.
Той бръкна в кошницата.
— Не, аз няма да ти покажа рибата, Мери.
Извади револвер трийсет и осми калибър и я застреля право в главата.
— Татко?
Софи гледаше, без да може да повярва, как черепът на майка й се пръсва на парчета. Не, това сигурно беше някаква шега, невероятна измама за очите. Не можеше…
Но не беше шега. Майка й падна на земята. Корбин се обърна и насочи револвера към Майкъл.
— Не!
Софи се втурна между тях в момента, в който баща й натисна спусъка.
Ужасна болка разкъса гърдите й.
Майкъл изпищя.
Мрак.
Глава 1
Две години по-късно
Болницата на университета „Фентуей“
Балтимор, Мериленд
— Какво става? Не трябва да си тук.
Софи Дънстън вдигна поглед от диаграмата и видя Кати Ван-Боскърк, главната нощна медицинска сестра, застанала на прага.
— Пациентът имаше проблеми през нощта.
— Но ти работи цял ден, а сега следиш и за състоянието на пациент през нощта? — Кати влезе в стаята и погледна към леглото от другата страна на двойните стъклени врати. — Ах, бебе. Вече се зазорява.
— Тя вече не е бебе. Елспет е на четиринайсет месеца — каза Софи. — Инцидентите са спрели преди три месеца, но сега са се появили отново. Тя просто спира да диша посред нощ, а лекарят й не може да разбере причината за това. Майка й се е поболяла от тревога.
— Тогава, къде е тя?
— Работи през нощта.
— Както и ти: работиш и през деня, и през нощта. — Кати погледна спящото бебе. — Господи, красива е. Кара биологическия ми часовник отново да започне да тиктака. Моето дете е вече на петнайсет и в него няма нищо мило. Надявам се, че през следващите шест години то ще се превърне в човешко същество. Мислиш ли, че има някакъв шанс?
— Дон е просто типичен тийнейджър. Ще излезе от тази възраст.
Софи разтърка очи. Чувстваше се така, все едно имаше пясък в тях. Беше почти пет часът сутринта и изучаването на съня на Елспет скоро щеше да приключи. После трябваше да направи това, което беше точка първа в списъка й, преди да си легне и да поспи няколко часа, след което, в един часа следобед, трябваше да се върне в болницата за сесията си с детето на Картрайт.