— А ти ми каза, че не знаеш нищо. Че не знаеш къде Санборн е преместил експериментите си върху РЕМ-4. Лъжи?
Джок поклати глава.
— Тогава не помнех почти нищо. Беше ми необходимо много време, за да се излекувам достатъчно, та да мога да събера и оценя някои факти. Нямах повече ум от някой зеленчук, когато МакДъф ме откри в онази лудница в Денвър, където бях попаднал, след като се измъкнах от ръцете на Рейли. Ако беше дошъл след няколко месеца, щеше да получиш повече информация от мен. Софи ме намери в точния момент. Бях готов да си спомня. Тя ми помогна и спомените започнаха да се връщат.
Ройд го изучаваше с поглед. Вероятно казваше истината. Джок беше различен от мъжа, с когото се беше срещнал тогава, за първи път. По онова време той беше малко неясен и отдалечен. Но в този мъж, който сега седеше срещу него, от другата страна на масата, нямаше нищо неясно и отдалечено. Чертите на лицето му бяха красиви, но той беше твърд и решителен, нямаше да отстъпи пред нищо.
— И какво си спомни?
— Че Рейли се канеше да изпрати някои от най-новите си обекти до другото място на Санборн, за да бъдат „обучени“ преди рейда на ЦРУ. Някъде в Мериленд.
— И защо не се свърза с мен? По дяволите, ти знаеше, че аз трябваше да съм информиран. На мен самия ми бяха необходими месеци, за да стигна до същата тази информация.
— Бях малко зает със Софи. Не исках някой да ми пречи. Не исках никакво вмешателство.
— Зает?
— Тя всъщност не знаеше колко далеч е стигнал Санборн, докато не ме срещна. Беше напълно съкрушена. Искаше сама да преследва Санборн. — Той поклати глава. — Не можех да й позволя да го направи.
— И защо не?
— Защото тя успя да докосне някаква струна в душата ми — каза той простичко. — Беше изпълнена с чувство за вина и болка и не можеше да се мери със Санборн и неговите деяния. Отначало искаше да се опита да влезе в сградата и да унищожи проучванията, създали РЕМ-4. Но те бяха сменили всички защитни кодове и тя не можа да го направи. И така, остана й само възможността да отреже главата на змията и да се надява, че така ще унищожи отровата й.
— И те е помолила ти да го направиш?
Той отново поклати глава.
— Тя толкова силно страда от чувство за вина, че няма начин да ме остави аз да го убия. Единственото, за което ме помоли, беше да я науча как се убива човек.
— И ги я научи?
— Да, технически, тя е много добра. Почти толкова добър стрелец е, колкото съм и аз. А дали може да го направи? Тя мисли, че може. Това зависи от степента на омразата, която е натрупала. Омразата може да означава много, да промени нещата. — Той погледна Ройд право в очите. — Нали?
Ройд не обърна внимание на въпроса му.
— Но тя е виновна. Откъде знаеш, че не е одобрявала плановете на Санборн, че не е била в екипа му отначало, а после, по някаква причина, пътищата им са се разделили?
— Вярвам й.
— А аз — не.
— Не съм глупак, Ройд. Тя ми казва истината. — Той го изучаваше с поглед. — Изглеждаш разочарован. Защо искаш тя да е все още в екипа на Санборн?
— Защото това беше моята възможност да изстискам информация от нея, за да намеря формулите и да заловя Санборн и Бош. А сега ти ми казваш, че практически не е замесена, че е невинна. — Той стисна длани в юмруци. — Не, няма да повярвам.
— Ще повярваш. Ти си прекалено умен, за да се оставиш да бъдеш заслепен. Знаеш, че нещата никога не са такива, каквито искаме да бъдат. Просто трябва да свикнеш с идеята.
— Може би.
Джок го изгледа с присвити очи.
— За какво мислиш?
— Откакто избягах от Гарууд, се налага да манипулирам всяка ситуация, за да съм сигурен, че ще оцелея и ще успея да застана на пътя на Санборн. Трябва да постъпя така и в тази конкретна ситуация. — Той стисна челюсти. — Прекалено съм близо, Джок. Ако не мога да я използвам, няма да й позволя и да ми попречи. Нямам никакви угризения…
Звънна мобилният му телефон и той погледна екрана, за да види кой е. Беше Нат Кели.