Тя втренчи поглед във въжето.
— Щял е да ме удуши?
— Ножът е бил за всеки случай. Каприо очевидно не е и наполовина толкова добър, колкото сме аз и Джок. Той губи и смелост, и концентрация. Бил е изпратен да те обеси и да представи това като нещастен случай. Но пък има две примки. Това какво ти подсказва?
— Майкъл? — прошепна тя.
— Нестабилна психически жена, която убива единственото си дете, а после се самоубива. Ти може би ще помислиш, че е по-вероятно да отровиш сина си, но Санборн не е много умен, а и не познава добре емоционалните реакции на жените. Предполагам, че като се има предвид произходът ти, примките не са нещо чак толкова неразумно. — Той подхвърли през рамо към Джок: — Ще довърша почистването и ще съм готов след десет минути. Направи така, че наистина да е безопасно за мен. — Изгледа Софи. — Ще поговорим, когато се върна.
Тя го загледа как върви по коридора, преди да се обърне към Джок:
— Щом трябва да бъде направено, редно е и аз да помогна.
— И да оставиш Майкъл сам? — Джок сведе поглед към примките. — Ройд можеше да ти спести тази грозна гледка.
Взе ги и ги хвърли в кошчето за боклук в ъгъла.
— Той не иска нищо да ми спести — каза Софи уморено. — Не мога да го обвинявам. С какво мога да помогна, Джок?
— Остани тук и се погрижи за сина си. — Джок поклати глава и тръгна към входната врата. — Ние знаем какво правим. Ти ще ни пречиш.
Тя гледаше безпомощно как вратата се затваря след него. Не можеше да остави Майкъл, но позволяваше Джок да се забърка в криминално деяние, като й помогне, а не искаше това да се случи.
И Ройд. Може би трябваше да се чувства също толкова зле, че позволява на Мат Ройд да рискува. Все пак той й беше спасил живота, като беше убил Каприо. Но й беше трудно да изпитва и благодарност, и вина, когато ставаше въпрос за Ройд. Той беше прекалено твърд, прекалено остър, а отношението му към нея далеч не беше добро. Всъщност то беше крайно противоречиво.
Тя си помисли, че не може да го обвинява за това. Имаше късмет, че Джок не се чувстваше по същия начин. От момента, в който беше научила за Гарууд, се самообвиняваше жестоко. Беше наранила онези мъже, всичките, по толкова жесток начин, че беше трудно дори да си го представи.
И продължаваше да мисли, да си представя и да се чуди. Не можеше да спре. Не мислеше, че това някога ще има край.
Освен ако не успееше да спре Робърт Санборн.
Джок се върна в къщата почни веднага, след като бяха натоварили трупа на Каприо в колата на Ройд.
— Мислех, че ще отидеш с него — каза Софи.
— Щях. Но Ройд каза, че няма нужда и двамата да рискуваме, когато той може и сам да се справи. Не му харесваше мисълта да те оставим сама.
— Трудно ми е да повярвам, че това би го разтревожило. Той не е като теб.
— И да, и не. Имаме много общи неща. Когато дойде да ме види преди година, почувствах връзката между нас. Ние двамата принадлежим към клуб, където далеч не всички биват допускани.
И тя беше усетила връзката между тях, докато бяха седели тримата до масата. Двамата бяха толкова различни и все пак, изглежда, се разбираха съвършено един друг.
— Той е изпълнен с гняв и горчивина. И с теб би трябвало да е така.
— Той е дълбоко разочарован. Както ти казах, аз убих моя демон, когато убих Томас Рейли. А той все още се бори с демоните си. Няма да намери спокойствие, докато не залови Бош и Санборн.
— А аз?
Той сви рамене.
— Нищо няма да ти се случи, ако успея да го убедя, че казваш истината. Той обаче не иска да повярва. Решил е, че най-накрая е успял да сложи ръце върху човек, достатъчно близък до Бош и Санборн, човек, който ще му помогне да си свърши работата. Той не иска ти да си още една жертва, иска ключ. Ще му е необходимо известно време да свикне с тази мисъл. Но дори когато приеме истината, няма да се поколебае да те използва, ако е необходимо. Отдавна търси своето отмъщение.
— Това мога да го разбера.