— Защо ще се намесваш? Тя дори не знае за теб, защото преследва мен.
— И как е разбрала, че РЕМ-4 се провеждат в тази сграда? Ако знае това, може да е разбрала и за връзката между нас. Трябваше да се отървеш от нея още щом се показа на прага ти.
— Съществуваше вероятността да ни помогне, ако бях успял да я заловя жива. РЕМ-4 не е съвършен, а тя не продължи изследването, по което работеше и което можеше да увеличи ефекта десет пъти, както и да го направи безопасен.
— Нищо не е съвършено. Нямаме нужда от нея. Тя не е единствената риба в морето. И онова, което имаме, е достатъчно добро.
— Клиентите ти може би не мислят така. Трима от всеки десет умират или полудяват.
— Това е приемлив процент. Не мога да си позволя лукса тя да души наоколо. След три месеца ще се пенсионирам и трябва да съм чист, както и да запазя връзките си.
„Скъпоценните връзки на Бош“, помисли си Санборн с раздразнение. Само че тези връзки щяха да се окажат важни и за двамата. Копелето познаваше всеки извратен военен, който беше в момента на служба, имаше и задокеански връзки, които щяха да се окажат безценни, след като приключеха напълно разработката на РЕМ-4. Той се застави да овладее гнева си.
— Ще запазиш връзките си. За Бога, Каприо закъснява да се обади само с час. Защо си толкова нервен?
Бош мълча един миг.
— Обади ми се моят информатор от ЦРУ и ми каза, че Ройд е напуснал Колумбия.
— Какво?
— Това би могло и нищо да не означава. Може да е приел друга работа. Търсят го и често го наемат.
— Но ти ми каза, че ще изпратиш човек, който да се разправи с него.
— Изпратих. Три пъти. Той е много добър. Ние го направихме толкова добър.
— Ти си глупак.
— Не можеш да ми говориш по този начин. Не позволявам.
„Нараних гигантското му его“, помисли си с горчивина Санборн.
— Той беше извън страната и това беше най-добрата ти възможност да го премахнеш.
— Държах го под око.
— Толкова добре, че му позволи да се измъкне. Спомням си го от времето, когато беше в Гарууд. Добър? Беше експерт. Никой не беше по-добър от Ройд.
— Ще го открия. — Бош направи пауза. — Но никога вече не ми говори по този начин.
Санборн се поколеба. По дяволите. Трябваше да успокои този кучи син.
— Съжалявам.
— И се грижи за собствените си проблеми. Софи Дънстън може и да е само жена, но трябва да бъде елиминирана. Искам да съм свободен и чист, преди да тръгнем за острова.
Той затвори. Нима Бош вярваше, че той не знае това? Софи Дънстън му беше трън в очите от момента, в който беше открила, че той продължава експериментите в Амстердам. Беше успял да я изолира, но тя не се предаваше. Просто продължаваше да търси, да рови, да се опитва да намери някой, който да я изслуша.
Той обаче не биваше да се тревожи за проблем, който вече беше разрешен. Каприо сигурно вече беше удушил онази кучка.
— Погрижи ли се за тялото? — Джок запита Ройд, когато той влезе в къщата час и половина по-късно.
Ройд кимна.
— Движението по пътя беше по-оживено, отколкото мислех, че е в този час. — Той погледна Софи. — Не изглеждаш добре. Легни си. Ще поговорим по-късно.
Тя поклати глава.
— Не те ли видяха?
— Не ме видяха. — Той се обърна към Джок. — Ти можеш да си тръгнеш. Аз ще остана и ще се погрижа тя да е добре.
— Това е моя работа.
— О, за Бога, аз ще се грижа добре за нея — каза той раздразнено. — Вие двамата трябва да…
Майкъл.
— Окей, един от вас ще остане. Хвърлете монета. — Тя се обърна и тръгна към вратата. — Ще съм в стаята за гости. Все още не искам да се върна в спалнята си.
— Ще свържа монитора, докато си под душа — каза Джок. — И ще слушам за сигнала.
— Благодаря.
Тя потрепери, когато мина покрай спалнята си. Този рай на уюта и сигурността се беше превърнал в нещо грозно само за няколко минути, изпълнени с насилие. Не знаеше дали някога ще може отново да влезе в тази стая, или да се по чувства уютно в нея.
„Не мисли за това. Легни да спиш. Може би, когато се събудиш, ще успееш да се справиш с всичко.“
Но не можа да заспи още цял един час. Лежеше и мислеше, опитваше се да измисли план. Не чуваше нито звук да долита от съседната стая. Може би и двамата бяха излезли от къщата. Не, Джок не би я изоставил…