— Няма да искаш от него да разбере. И без това му е достатъчно трудно. — Ройд смръщи вежди. — Може да бъде и проблем. Ще трябва да измисля нещо.
— Не се налага да правиш нищо за сина ми. Няма да използваш и него.
Той се усмихна леко.
— Виждаш ли, вече приемаш, че ще те използвам. Изключителната сила на чувството за вина.
Тя го погледна учудено.
— Вярвам, че можеш да бъдеш ужасен човек, Ройд.
— А аз вярвам, че може би си права. — Той тръгна към вратата. — А на кого ще се наложи да те отърве от един още по-ужасен човек? — Хвърли поглед през рамо. — Ще направя още кафе. После ще се обадя на Джок и ще му кажа да дойде тук. Той ще иска да чуе от теб, че нямаш нищо против да се върне в имението на МакДъф.
— Аз вече му го казах.
— Но сега имаш много по-убедителен аргумент.
— Все още не съм взела решение, Ройд.
— Тогава, вземи го. Аз съм най-доброто ти решение. И дори ще ти обещая, че никой няма да убие теб или сина ти, ако правите каквото искам.
Тя чу стъпките му в коридора, после входната врата се затвори след него.
Исусе.
Софи се облегна на възглавниците, замислена над думите на Ройд. Преди той да се появи на сцената, беше вярвала, че като убие Санборн, ще има възможност да разруши цялото нещастие, на което беше сложила начало. Вече не мислеше така. Всичко се беше оказало много по-сложно.
Но нямаше да бъде сама.
Ройд щеше да преследва Санборн, независимо дали тя щеше да го направи. А тя щеше да бъде въвлечена в онова, което Ройд искаше. Не, това не беше съвсем вярно. Може би той щеше да се опита да я насилва и да я използва, както й беше казал, но тя поне нямаше да изпитва чувство за вина, че го е използвала.
Не можеше повече да почива. Беше прекалено напрегната. Стана от леглото и тръгна към банята. След петнайсет минути беше облечена и тръгна към кухнята.
Спря рязко, като стигна до вратата. Този кучи син, той беше роден манипулатор. Дяволите да го вземат. На барплота, до машината за кафе, където, той знаеше, че тя щеше да ги види, бяха оставени двете примки, които Джок беше хвърлил в кошчето за боклук.
— Окей, там вече нямат нужда от теб — каза МакДъф. — Ела си у дома, Джок.
— Санборн се размърда. Опита се да я убие.
— А Ройд го е спрял. Каза ми, че Ройд е гарантирал нейната безопасност. Нима му нямаш доверие?
— Имам доверие на мъжа, когото срещнах преди година. Мисля, че вярвам и на човека, който той е сега, но не моят живот е заложен на карта. Би ли се обадил на Винъбъл от ЦРУ и да видиш дали може да ти изпрати последния доклад за него?
— Той не работи по района на Южна Америка. И го повишиха, откакто помогна на света да се отърве от Рейли. Може да не иска да рискува работата си, като разкрива поверителна информация.
— Убеди го. Той би трябвало да има връзки в Колумбия. Трябва да знам.
— И ако докладът е добър, ти ще се върнеш у дома?
Джок не отговори веднага.
— За известно време. Ще трябва да проверявам как вървят нещата.
МакДъф изруга тихичко.
— Джок, това не е… — Той спря. — Ще ти се обадя след малко. — И затвори.
Джок натисна бутона за прекъсване на връзката и се изправи. Щеше да вземе душ и да се върне в къщата на Софи. Ройд му беше казал, че й е заповядал да остане вкъщи и да не пуска Майкъл на училище, но Ройд не познаваше Софи. Тя щеше да постъпи така, както беше правилно според нея, независимо от мнението на Ройд.
С малко късмет, МакДъф щеше да има информацията не след дълго. Когато се концентрираше върху някое препятствие по пътя си, той го правеше решително и безмилостно. Искаше Джок да се върне у дома и нямаше да се спре пред нищо, за да постигне целта си.
А Джок знаеше, че ако не постъпи според желанията му, МакДъф най-вероятно щеше да се качи на следващия самолет за Вашингтон. Исусе, Джок не искаше и той да се забърква в тази каша. МакДъф вече беше спасил живота му, както и разсъдъка му, а през цялото време само мисълта, че той стои зад гърба му, беше крепила Джок. Но на тази зависимост от неговия приятел трябваше да се сложи край по някое време.
Телефонът звънна.
— Тя току-що се качи в колата с детето — каза Ройд. — Къде, по дяволите, отива?
— Взела ли е багаж?
— Не.
— Значи ще заведе Майкъл на училище. Тя вероятно ще остане отвън, за да се увери, че всичко с него е наред.
— Казах й той да стои вкъщи, по дяволите!