След следващата пресечка вече нямаше камиони на компанията, нито пък на по-следващата. В техния квартал всичко беше тихо и спокойно.
— Мисля, че може би е добра идея да се обадим на газовата компания. — Колата влезе в алеята пред къщата и Софи натисна дистанционното управление за гаража. — Всъщност може би трябва да го направим, преди да влезем…
— Спри! — Ройд беше до прозореца й. — Сега!
Тя инстинктивно натисна спирачките.
— Слезте! И двамата.
Тонът му беше толкова настоятелен, че тя въобще не се поколеба. Отвори вратата.
— Майкъл, слез.
— Мамо, какво…
Но още докато говореше, той вече беше слязъл от колата.
— Добре. — Ройд седна зад кормилото. — Сега го заведи в моята кола, тъмната „Тойота“, паркирана на улицата. Ключовете са на таблото. Ще ви се обадя, когато е безопасно да се върнете.
Тя се поколеба.
— Изчезвайте оттук!
Тя сграбчи Майкъл за ръката и се затича към неговата кола. След миг вече бяха преполовили разстоянието.
— Мамо, кой беше…
— Тихо.
Тя гледаше в огледалото за обратно виждане. Какво, по дяволите… Нейната кола отиваше към отворената врата на гаража. Изведнъж обаче тя увеличи скоростта. Ройд скочи от нея и се претърколи няколко пъти на моравата пред къщата, а колата влезе в гаража.
Какво ставаше, за Бога?
Майкъл надничаше през рамото й.
— Какво прави той? Защо ни каза…?
Къщата експлодира! Прозорците на „Тойотата“ силно се разтресоха.
Пламъци.
Дърво, врати и стъкла се разлетяха във всички посоки и се посипаха върху моравата пред къщата.
Ройд!
Къде беше Ройд?
Последния път, когато го видя, той беше на моравата, но сега от къщата се издигаше черен дим, горящите отломки продължаваха да падат.
Телефонът й звънна.
— Завийте зад ъгъла и отидете до края на улицата — каза Ройд. — Не спирайте, докато не стигнете там. Аз ще ви посрещна.
— Какво се случи? Какво направи?
Но той беше затворил. Тя пусна телефона и взе завоя в края на пресечката. Видя хора да тичат вън от къщите си, по улицата, към горящия ад, който някога беше неин дом.
Нейният дом. Домът на Майкъл. Погледна го. Лицето му беше бледо, беше стиснал здраво училищната чанта.
— Дръж се, Майкъл. Ние сме в безопасност.
Момчето поклати глава. Гледаше право напред. Вероятно беше в шок. Кой би могъл да го обвинява? Софи също беше в шок. Ройд ги чакаше на ъгъла. Тя спря до тротоара и той скочи на задната седалка.
— Карай! Трябва да се махнем бързо оттук. Не искам да ви виждат.
Софи натисна газта и в този миг чуха воя на сирена.
— Защо?
— По-късно. Като стигнеш до кръстовището, завий вляво. — Отвори телефона си и набра номер. — Нещата загрубяха, Джок. Посрещни ни в мотел „Ла Куинта“ на магистрала 40. — Той затвори. — Спри и с момчето ще седнете на задната седалка. Аз ще шофирам.
— Престани да ме командваш, Ройд! — Тя се опита да говори спокойно, без гласът й да трепери. — От теб искам само отговори.
— Но момчето може би не се нуждае само от отговори — каза той тихо. — А в момента аз не мога да му помогна.
Беше прав. Майкъл току-що беше видял как домът му се разби на парчета, а и нали тя вече беше решила, че той е в шок, че е замаян. Имаше нужда от нея. Тя спря до тротоара.
— Хайде, Майкъл. Трябва да седнем на задната седалка.
Детето не заспори. Движенията му бяха сковани и некоординирани, но се подчини.
— Всичко е наред, Майкъл. — Това беше лъжа. — Не, не всичко е наред. — Тя го прегърна през раменете. — Ужасно е, но ние ще намерим начин да оправим всичко.
Той не я погледна. Погледът му не се отделяше от Ройд, който заемаше мястото зад кормилото.
— Кой е той?
— Казва се Мат Ройд.
— Той взриви къщата ни.
— Не, той не иска ние да пострадаме.
— Тогава защо…
— Ще ти обясня, когато самата аз разбера. Можеш ли да почакаш, докато стигнем до този мотел и разберем? Там ще ни чака Джок.
Момчето бавно кимна.
— Добре. — Тя се облегна назад и го притисна до себе си. — Няма да позволя нищо да ти се случи, Майкъл.