Той вдигна глава и втренчи поглед в очите й.
— За какъв ме мислиш? Аз не се страхувам. Тревожа се за теб, мамо.
Тя го прегърна по-здраво.
— Съжалявам. — Прочисти гърлото си. — Е, аз няма да позволя нещо да се случи и с мен. — Тя срещна погледа на Ройд в огледалото за обратно виждане. — Закарай ни до този мотел, Ройд. Аз и синът ми искаме отговори.
— Чакайте тук!
Ройд слезе от колата и тръгна към офиса на мотела. След пет минути отново се качи в колата.
— Стая 52. На първия етаж. В края на сградата. Никой не заема съседните стаи. Платих, за да останат свободни.
Той паркира колата на паркинга и й подаде ключовете за стаята.
— Заключете вратата. Хайде, отидете там и сложи момчето да спи. Аз ще изчакам Джок.
— Аз не съм „момчето“ — каза Майкъл. — Казвам се Майкъл Едмъндс.
Ройд кимна.
— Извинявам се. Аз съм Мат Ройд. — Той протегна ръка. — Нещата са малко объркани в момента, но това не е причина да се отнасям с теб, като че ли не съществуваш. Ще заведеш ли майка си в стаята и ще й дадеш ли чаша вода? Тя изглежда малко разтревожена.
Майкъл втренчи поглед в протегнатата ръка на Ройд, после бавно я пое и я разтърси.
— Не е чудно, като се има предвид какво се случи — каза той с дрезгав глас. — Но тя е издръжлива, ще се оправи.
— И аз го виждам. — Ройд погледна Софи. — А мисля, че и твоят Майкъл е доста издръжлив. Ще е добре да сме напълно откровени с него.
Тя слезе от колата.
— Нямам нужда от съвети за това, как да общувам с детето си. Хайде, Майкъл.
— Чакай. — Майкъл гледаше втренчено Ройд. — Ако ти не си взривил къщата ни, значи е бил някой друг. Нали така? Не е било нещастен случай?
Ройд не се поколеба.
— Точно така. Не беше нещастен случай. Но някой е положил доста усилия, за да изглежда като нещастен случай.
— Това е достатъчно — каза Софи.
Ройд сви рамене.
— Изглежда, сега е време аз да правя грешки.
— Ще бъде голяма грешка, ако не дойдеш веднага да ми обясниш какво става. — Тя погледна Майкъл. — Искам да кажа, да ни обясниш.
Той се усмихна леко.
— И аз така си помислих — че имаш предвид двама ви. Ще дойда веднага, щом дойде Джок.
— И по-добре да го направиш. — Тя отиде до вратата и я отключи. — Уморена съм от това отлагане, Ройд.
— Той каза да заключим вратата — каза Майкъл, когато вратата се затръшна след тях.
Тя спусна дори резето.
— Щях да го направя.
— Ти си му много ядосана. — Майкъл изучаваше изражението й. — Защо?
— Той не се държи с мен както трябва.
— Но нали той ни спаси?
— Да. Нещо такова.
— Ти обаче не го харесваш.
— Не го познавам добре. Но мисля, че е от онези хора, които са готови да те прегазят, ако застанеш на пътя им.
— Отначало аз също не го харесах, но може би не е толкова лош.
— Какво?
— О, той не е като Джок — побърза да каже Майкъл. — Но ме кара да се чувствам сигурен, защитен. Като във филма с Шварценегер, „Терминатор“, който гледах с татко.
Да, Дейв можеше да покаже на Майкъл филми, които не са полезни за него.
— Ройд не е някакъв си Терминатор от бъдещето. — Странно беше, че и той е доловил смъртоносното насилие, което се таеше в Ройд, но може би не беше лошо това, че нещо или някой може да му даде усещане за сигурност. — Но с него наистина можеш да се чувстваш в безопасност. Някога е бил „тюлен“ и знае какво прави.
— Тюлен?
Виждаше се, че това го е впечатлило. Може би прекалено много.
— Седни и се опитай да си починеш. Вечерта беше доста наситена със събития.
Майкъл поклати глава.
— Ти седни. — Той тръгна към банята. — Мистър Ройд каза, че трябва да изпиеш чаша вода.
— Мистър Ройд е…
Тя спря. Беше здравословно за Майкъл да му се на мира работа, да е непрекъснато зает с нещо, както и да се поддържа у него това настроение и желание да помага на околните. Така нямаше да мисли за изминалите няколко часа. Тя се отпусна на стола до леглото.
— Благодаря. Чаша вода ще ми дойде добре.
Той й подаде чашата с вода и седна на леглото.
— Винаги ще ти услужа. — Майкъл я гледаше сериозно. — И мистър Ройд беше прав. Трябва да знам какво става, за да мога да помогна, мамо.