Майкъл на хиляди мили далеч…
— Ще се страхувам до смърт.
— Тогава, мисля, че е по-добре да решиш какво е най-важно за теб — каза Ройд. — Обещах безопасността и на двама ви, но ако Майкъл го няма, за мен ще е много, много по-лесно.
Тя затвори очи. Страхът я заливаше на вълни, от които й прилошаваше. Никога не се беше отдалечавала на повече от пет мили от Майкъл, откакто беше излязла от болницата след смъртта на родителите си.
— Той е мой син. Аз мога да се грижа за него.
Нито един от двамата не й отговори. Разбира се, не казаха нищо, защото всичко беше казано. Тя се проявяваше като егоистка в името на майчината любов. Не можеше да причини това на Майкъл. Отвори очи.
— Говори ли с МакДъф за това?
— Да — каза Джок. — В мига, в който Ройд ми се обади и ми каза какво се е случило. МакДъф не каза нищо, което да е в противоречие с плановете ми.
— Това не е достатъчно. Не искам Майкъл да бъде приет с недоволство.
Джок поклати глава.
— Щом ленд лердът е разрешил, значи няма да е така. Ще приеме Майкъл като собствен син. — Направи гримаса. — А, повярвай ми, МакДъф има много силно чувство за семейство.
— Трябва да говоря с него.
— Помислих си, че вероятно ще искаш това. Добре ли е да стане утре? МакДъф уреди аз и Майкъл да летим с частен самолет в девет.
Мили Боже, всичко се развиваше прекалено бързо.
— Но Майкъл дори няма паспорт.
— МакДъф ще му уреди британски паспорт само за една нощ.
— Какво?
— Под името Майкъл Гейвин. — Той се усмихна. — Моят по-малък братовчед.
— Фалшив паспорт?
Джок кимна.
— МакДъф е служил във флота и има връзки, които понякога се оказват много полезни.
— Хора, които нарушават закона — каза тя безизразно.
— Е, да. Изключително способни хора, които нарушават закона, но знаят как да го направят. В този живот това понякога е необходимо, за да се преодолее бюрокрацията.
Тя мълча един кратък миг.
— Ще говоря с него. Не обещавам, че ще позволя на Майкъл да замине.
— Ще му позволиш да замине — каза Джок. — Ще можеш да разговаряш с него всеки ден и ще знаеш, че го закрилям и че се грижа за него. — Той хвърли тайно поглед към Ройд. — Въпреки че аз не съм Терминатор.
— Ами, как да не си! — каза Ройд, а после се обърна към Софи: — Искаш ли да изчезна за малко, докато вие двамата съобщите новината на детето?
Тя се замисли.
— Не, Майкъл няма да иска да замине. Той се тревожи за мен. Ти ще трябва да му покажеш, че има кой да се грижи за мен. Не трябва да мисли, че ще съм сама.
Той се усмихна леко.
— Вече си решила. Само че още търсиш кой е най-добрият начин да го кажеш.
Софи се обърна и отвори вратата.
— Най-добрият начин е да се обадя на „Домино“ за пица, а после да оставя Джок да говори с Майкъл, докато ние се храним. Той ще се вслуша в неговите думи.
— А аз какво да правя? — запита Ройд.
— Ти ще седиш и ще изглеждаш строг и отговорен. — Тя го изгледа студено. — А ако се наложи да проговориш, се опитай да не бъдеш много груб и да не казваш нещата направо, защото това ще го накара отново да започне да се тревожи.
— Защо не си легнеш? — запита я Майкъл и се обърна да я погледне. — С мен всичко ще е наред.
Очите му блестяха в тъмнината, а тялото му изглеждаше сковано под одеялото. Исусе, щеше да е истинско чудо, ако нямаше кошмари тази нощ, помисли си тя. Първо експлозията, а после емоционалните часове, в които Джок се опитваше да го убеди да отиде в Шотландия с него. За Софи беше невероятно, че накрая той се беше предал и се беше съгласил.
— Не съм уморена. Заспивай, бейби.
Той не отговори веднага.
— Страхуваш се, защото не съм свързан с монитор. Ще стоиш будна цяла нощ.
— Това е само една нощ. Джок обеща, че МакДъф ще осигури монитор в замъка, още преди да сте стигнали там.
— Но това няма да ти помогне тази нощ. Трябва аз да съм този, който ще стои буден. Винаги ти създавам проблеми.
— Ти не… Да, ти имаш проблеми, но всеки има.
— Не като моите. — Той направи пауза. — Аз луд ли съм, мамо?
— Не, не си луд. Защо мислиш така?
— Защото не мога да ги спра. Опитвам се, непрекъснато се опитвам, но не мога да спра кошмарите.