— Ще ти помогне, ако говориш за тях. — Тя взе ръката му в своята. — Не ме затваряй вън от твоя свят, Майкъл. Нека ти помогна да се пребориш с тях.
Той поклати глава и тя почувства как се отдръпна от нея.
— Ще се справя. Сега, като знам, че дядо не е бил луд, се чувствам по-добре. Или че е бил луд, но вината за това не е била негова. Тревожех се за… Не разбирах. Дядо ме обичаше. Знам, че ме обичаше.
— Обичаше те.
— И не разбирах как така се случи онова.
— Би трябвало да си Айнщайн, за да разбереш. На мен ми бяха необходими месеци, за да стигна до някакво заключение, а аз знаех повече от теб.
Той мълча малко.
— Знам, че Санборн трябва да бъде наказан, но не искам ти да го направиш. Той ще те нарани.
— Майкъл, това вече сме го обсъждали.
— Но той ще те нарани.
— Няма да му позволя. Няма да успее да нарани никого от нас. Но, да, той трябва да бъде наказан. А и за двама ни няма безопасност докато той е на свобода. — Тя мислено добави, че за тях няма да има безопасност, всъщност докато той е жив. — Ти имаш доверие на Джок, нали?
— Да.
— А той ти каза, че аз ще съм в безопасност. Каза, че Ройд умее да се грижи за хората, че дори е много добър в това.
Той кимна.
— Да, знам, че е „тюлен“.
„И слава Богу“, помисли си тя. Тази част от миналото на Ройд особено се харесваше на Майкъл.
— Значи всичко ще е наред.
— Да. — Той стискаше нервно ръцете й. — Мислиш ли, че Бог е простил на дядо за онова, което направи?
— Знам, че баба ти би му простила. Вината не беше негова.
— И аз така предполагам. — Той я стисна още по-здраво. — Но вината не е твоя. Престани да мислиш за това.
— Заспивай, Майкъл. Утре те чака дълъг полет.
— Колко ще трябва да остана там?
— Не знам. Не много. — Господи, как щеше да й липсва той! — Но ще разговаряме по телефона всеки ден.
— В колко часа?
— В шест часа шотландско време.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
Майкъл не проговори отново, но тя знаеше, че не спи. От време на време ръката му се отпускаше в нейната.
„Заспивай спокойно, Майкъл. Аз ще съм тук с теб.“
Той го знаеше: майка му ще е с него, независимо какво щеше да се случи. До тази вечер тя не предполагаше, че той се страхува, да не би да полудява. А трябваше да се досети. Беше естествено за момче, което знаеше, че дядо му е бил луд.
Ръката му най-сетне се отпусна съвсем. Беше заспал. Софи се облегна назад. Беше уморена, но не можеше да затвори очи. Можеше да заспи, след като качеше Майкъл на самолета. Трябваше да се обади по телефона и да се увери, че МакДъф е всичко това, което Джок й беше казал за него.
— Мамо? — запита сънено Майкъл. — Няма нужда да страдаш…
— Добре съм, Майкъл — каза тя тихо.
— Не си. Чувствам го. Не изпитвай болка. Вината не е твоя…
Той най-после заспа.
Тя се наведе и го целуна нежно по челото, преди отново да се облегне назад.
Глава 7
Ройд гледаше как Майкъл се качва по стъпалата на частния реактивен самолет с Джок.
— Момчето като че ли отсега започва да тъжи за дома си — каза той тихо.
Мили Боже, тя се надяваше да не е така. Майкъл беше мълчал по целия път до летището, но за него беше нещо нормално да не е щастлив.
— Може би не. Джок е много убедителен.
— Той няма да е щастлив — повтори Ройд. — Бъди подготвена за…
Как би могла да бъде подготвена за…
Майкъл се обърна, слезе набързо по стъпалата и се втурна през пистата. Хвърли се в ръцете й.
— Не искам да тръгна — прошепна той. — Това не е добре. Не е добре.
Софи го прегърна здраво.
— Добре е — каза спокойно. — Никога нямаше да те помоля да тръгнеш, ако не беше за добро.
Той мълча един миг, после се отдръпна от нея. В очите му блестяха сълзи.
— Обещаваш ли, че ще бъдеш добре? Обещаваш ли, че нищо няма да ти се случи?
— Обещавам. Ще преживеем всичко това заедно. — Тя се опита да се усмихне. — Ройд също ти обеща това. Искаш ли да подпишем договор?
Момчето поклати глава.
— Но нещата просто се случват. Понякога се случват ненормални неща.
— Не и на мен. — Тя го погледна втренчено в очите. — Нима се страхуваш да отидеш?