— Обещавам да върна всичко, което е имало някаква стойност.
— Не можеш да го направиш. Пет пари не давам за мебелите и електрическите уреди, но какво ще кажеш за фото албумите ми? За сувенирите и играчките на сина ми, които толкова много обичаше?
— Не, това не мога да върна — каза той тихо. — Предполагам, че не съм помислил за тях. Аз израснах в осем различни домове за сираци и нямам нито една семейна снимка. Но ще се опитам да се реванширам на Майкъл. Само ти можеш да решиш дали времето, което откупих за нас по този начин, си струва.
Разбира се, че си струваше. Майкъл летеше към своята безопасност.
— Ти постъпи така, както смяташе за най-добре.
— Да, така е. Това обаче не означава, че го направих по най-добрия начин. Не съм съвършен. — Той кимна. — Ще взема китайска храна на връщане. Ще почукам на вратата. Не отваряй на никого другиго, освен на мен.
Вратата се затвори след него.
„Не отваряй на никого, освен на мен.“
Думите бяха казани почти небрежно, уж така, между другото, но смисълът им далеч не беше такъв. Тя все още беше мишена и това, без съмнение, доставяше удоволствие на Ройд. Защо вече не се страхуваше? Чувстваше се уморена и изнервена, но не се страхуваше. Вероятно защото Майкъл не беше в опасност. Можеше да се справи с всичко, щом не трябваше да се тревожи за сина си.
Влезе под душа и остави водата да обгърне тялото й с приятна топлина. Майкъл щеше да бъде в безопасност, с него всичко щеше да е наред. Никой не можеше да се погрижи за него по-добре от Джок.
Освен може би Ройд.
Защо тази мисъл изникна в съзнанието й? Ройд беше всичко, което би могло да се сметне за олицетворение на опасността и смъртта. Той не притежаваше и една десета от нежността и добрите маниери, които маскираха заплахата, която Джок представяше на света. Говореше направо и беше на пълно лишен от чувствителност.
И все пак беше познал, че Майкъл ще прояви своите чувства в последната минута.
Това, обаче беше добра преценка, а не чувствителност. Тя никога не се беше съмнявала, че той е интелигентен.
Не мисли за него. Щеше да използва тези последни мигове, за да се отпусне и да събере мислите си. Беше разтревожена и ядосана и започваше да изпитва първите болезнени пристъпи на самота. Майкъл беше винаги с нея — или лично, или в мислите й. Всеки ден завършваше и започваше със сина й. Сега беше разделена с него и от това я болеше.
„Тогава, престани да хленчиш и прави онова, което трябва да правиш. Това е единственият начин да сте отново заедно.“
Тя беше не само майка. Беше, също така, жена с мозък и воля.
Ройд седеше на стола в другия край на стаята, преметнал единия си крак през страничната облегалка, облегнал глава назад.
— Будна ли си? — Той изправи гръб и се усмихна. — Чудя се колко ли сън си пропуснала през последните две години.
Тя поклати глава, за да я проясни, преди да седне и да загърне чаршафа плътно около голото си тяло.
— Откога си тук?
Той погледна часовника си.
— От три часа. Бяха ми необходими два часа, за да попълня гардероба ти и да купя брезентов чувал.
Пет часа.
— Трябваше да ме събудиш. — Тя спусна краката си на пода. — Или и ти да си легнеш.
— Не бързах. Макар че, май ми става навик да те събуждам, нали? Този път обаче ми хареса.
— Това са глупости…
Тя спря да говори, като срещна погледа му. Чувствен. Толкова чувствен, колкото и позата на тялото му. Ройд, някак мързелив, подобен на котка, абсолютно чувствен. Тя откъсна поглед от него.
— Тогава, по-добре да намериш нещо друго, което да те развлича. Не обичам някой да нахлува в личното ми пространство, Ройд.
— Аз не нахлувам. Не съм мръднал от този стол, откакто съм тук. Просто те наблюдавах. — Усмихна се. — Съжалявам. Май съм бил в джунглата прекалено дълго. — Той се изправи. — Ще се върна в стаята си и ще стопля китайската храна в микровълновата фурна. Дрехите ти са в тези две торби в другия край на стаята. Надявам се, че ще ти станат. Опитах се да избера нещо немного стилно. — Подхвърли през рамо: — Но никога няма да намериш дреха, в която да изглеждаш по-добре, отколкото загърната в този чаршаф.
Тя гледаше втренчено след него. Исусе, бузите й се бяха затоплили, а гърдите й изведнъж бяха наедрели и станали чувствителни. Чувстваше… Не искаше да мисли за това, какво чувства. Не искаше да мисли и за мъжа, който я беше накарал да се почувства така. Винаги я бяха привличали интелигентни и цивилизовани мъже като Дейв. Ройд може и да беше интелигентен, но в него нямаше нищо цивилизовано. Той сам определяше правилата и не обръщаше внимание на нищо друго.