Той дълго я гледа, после сви рамене.
— Ще запитам Кели. Права си, защо би трябвало да те спирам? Като че ли искаш да рискуваш живота си, готова си да умреш.
— Кога ще му се обадиш?
— Сега. — Той се изправи и извади телефона си от джоба. — Изпий още една чаша вино. Ще изляза за малко навън. Имам нужда от въздух.
— Какво от това, което ще му кажеш, не бива да чуя?
— Ще го запитам какви шансове имаш, ако той успее да те вкара вътре. И ако изгледите не ми харесат, никъде няма да отидеш.
Вратата се затвори след него. Тя седя така няколко минути, а после отиде до прозореца. Ройд крачеше напред — назад на паркинга и говореше по мобилния си телефон. Тя не очакваше такава реакция от него. Мислеше, че той ще спази обещанието си да й осигури безопасност, но отговорът му на нейното предложение да влезе в сградата беше не само отрицателен, но и много бурен. Може би не познаваше Ройд толкова добре. Тя мислеше, че силното му желание да сложи край на делата на Санборн и Бош ще задуши всичко друго и дори ще наложи известен отпечатък върху личността му. Но колкото повече беше с него, толкова повече черти на характера му разкриваше.
„Като например желанието за плътски наслади“, помисли си тя. Не че това трябваше да я изненадва. Той очевидно беше жизнен мъж, а сексът беше основна движеща сила в света. Трябваше да се изумява повече от факта, че той наистина държеше на нейната безопасност, както и на тази на Кели. Беше й казал, че работата на Кели е изпълнена с рискове и опасности. Ройд не беше толкова безчувствен, колкото изглеждаше.
Ройд все още говореше по телефона, а тя започваше да става нетърпелива. Не й харесваше да стои така и да бездейства, докато го чака да се върне. Не обичаше да губи контрол над ситуацията. Обърна се и прекоси стаята, за да отиде до бюрото, върху което беше оставила дамската си чанта. В нея беше мобилният й телефон.
Той звънна в мига, в който го извади от чантата.
— Аз също те обичам. Бъди много внимателен.
Тя прекрати разговора и се обърна към вратата, защото усети, че Ройд е влязъл в стаята.
— Дейв пак се обади. Чудех се…
Тя спря, като видя изражението на Ройд, с което той тръшна вратата.
— Какво, за Бога…
Той ругаеше. Хвана я силно за раменете.
— Ти си истински идиот! Казах ти да не…
— Махни ръцете си от мен!
— По-добре моите, отколкото тези на Санборн. По дяволите, той ще изстиска и последната капка живот от теб! Защо дяволът да има шанс заради твоите чувства към бивш любовник? Или може би той не е бивш любовник. Не можеше ли просто да ме послушаш…
— Свали си ръцете от мен! — процеди тя през зъби. — Или ще ти помогна да станеш евнух!
— Опитай се! — Той я стисна по-здраво. — Бори се с мен. Искам да те нараня.
— Тогава, значи успяваш. Ще имам синини. Щастлив ли си?
— Защо да не съм… — Той неочаквано спря да говори и на лицето му вече не беше изписан гняв. — Не. — Ръцете му първо се отпуснаха, а после той ги свали от раменете й. — Не, не съм щастлив. — Направи крачка назад. — Не исках да… По дяволите! Не трябваше да отговаряш на обажданията на Едмъндс.
— Не съм. — Тя хвърли телефона в дамската си чанта. — Не съм казала, че съм отговорила на обажданията му. Казах просто, че се е обадил. Ти не ми даде възможност да кажа нищо друго. Той се обади снощи и обаждането беше прието от гласовата поща. Обади се и тази вечер. Помислих си, че е странно да настоява, когато е логично да приеме, че съм мъртва.
— Тогава, с кого говореше ти?
— С кого, мислиш? Майкъл се обади. Току-що са стигнали до ранчото на МакДъф.
— О!
— Да. Не приех обажданията на Дейв не защото ти ми каза да не го правя, а защото и аз знам, че това е най-умното. — Тя го изгледа гневно. — И никога повече не ме докосвай!
— Няма. — Той се усмихна накриво. — Заплахата ти ме удари там, където съм най-уязвим.
— Добре.
— Съжалявам, че избухнах, макар и само за минута.
— Повече от минута и извинението ти не се приема.
— Тогава, ще трябва да измисля как да поправя нещата. Ще помогне ли, ако ти кажа, че Кели смята, че ще може да изключи охранителните камери за период от около дванайсет минути?
Тя смръщи вежди.
— Само дванайсет минути?