— Времето не е достатъчно да се намери сейфът, да се вземе дискът и да се излезе от сградата.
— Може да стигне, но е малко вероятно.
— Да, по дяволите! Няма да рискуваме.
— Напротив. Нека помисля.
Той мълча известно време, после кимна.
— Можем да помислим до утре, но ще трябва да дадем на Кели време, за да подготви нещата.
— Ако Кели е толкова добър, колкото твърдиш, може би ще успеем да го направим. Няма да ми е необходимо чак толкова много време, за да прегледам сейфа. Ще разпозная, който и да е от дисковете на Санборн само за части от секундата. Но дванайсет минути е… Ще си помисля. — Тя тръгна към вратата, която съединяваше две те стаи. — Лека нощ, Ройд.
— Лека нощ. Остави съединяващата врата открехната, а заключи онази, която води към коридора. И недей да спориш.
— Не съм толкова глупава, за колкото очевидно ме мислиш. Ще ти позволя да ме защитаваш, щом искаш.
— Добре — каза той сериозно. — Как е Майкъл?
— По-добре, отколкото се надявах. Мисли, че ранчото на МакДъф е страхотно. И кое момче не би го намерило за такова? — Тя сви рамене. — Истинско шотландско имение и лерд, който е готов да изпълни всяко негово желание.
— Не съм сигурен, че МакДъф се грижи така всеотдайно за всички, както казва Джок, но съм сигурен, че ще го направи за Майкъл.
— Джок ми обеща, че и двамата ще се грижат добре за него. И се надявам, че той наистина ще е в безопасност — добави тя уморено. — Ще се видим утре сутринта, Ройд.
Не изчака отговора му. Само след миг вече събуваше дънките си и събличаше блузата. След това облече ярко жълта памучна нощница и си легна. Жълта? Странно, защо Ройд беше избрал този цвят. Тя би помислила, че ще избере морскосиньо или маскировъчно зелено…
Щеше да е истинско чудо, ако успееше да заспи след дългата дрямка по-рано през деня. А може би така беше най-добре. Можеше просто да лежи така и да стигне до някакво решение за това, дали си струва риска да влезе в сградата за дванайсет минути.
— Тя не отговори. — Дейв Едмъндс изключи телефона си. — Отново се свързах с гласовата й поща. Казах ви, че няма да отговори. Телефонът й най-вероятно е под развалините или в нечий заден двор. От полицията ми казаха, че едно от първите неща, които са направили, е било да позвънят на мобилния й телефон.
— Струваше си да опитаме. — Лари Симпсън сви рамене. — Както ви казах, понякога полицията не се старае особено. Имат прекалено много случаи и не им достигат хора. Но аз съм журналист на свободна практика, а това означава, че разполагам с всичкото време на света. Надявах се да напиша история, която да накара хората да се чувстват добре и която да мога да продам на вестниците.
— В това няма нищо, което може да накара някого да се чувства добре — каза горчиво Едмъндс. — Синът ми е мъртъв. Бившата ми съпруга е мъртва. Това не трябваше да се случва. Някой ще ми плати за това, което ми причини. Ще съдя и газовата компания. Не могат да се измъкнат безнаказано.
— Добър ход. — Симпсън се изправи. — Имате визитната ми картичка. Ако мога да ви помогна с нещо, обадете ми се.
— Може и да го направя. — Той изкриви устни. — Всеки, който си помисли, че лесно ще се откажа, греши.
— Вие сте адвокат и би трябвало да знаете най-добре. — Той направи пауза, през която сведе поглед към бележките си. — Синът ви да ви е казвал, че някой друг, освен този Джок Гейвин, е посещавал бившата ви съпруга?
— Не.
— И не е казал за него нищо друго, освен че е братовчед на бившата ви съпруга?
— Казах ви вече, не. — Той изгледа Симпсън с присвити очи. — Започвам да се питам дали всъщност сте журналист, Симпсън. Пуснах ви в дома си и ви помогнах, защото може и аз да имам нужда от обществена защита. Но вие сте нахален, много нахален. Питам се дали от газовата компания не са решили да изпратят някого, за да разбере какви са намеренията ми.
— Видяхте препоръчителните ми писма, както и документите ми.
— Но определено ще ги проверя и утре.
— Съжалявам, че сте толкова подозрителен по отношение на мен — каза Симпсън и звучеше съвсем искрено. — Макар че е напълно разбираемо. Може би ще можем да поговорим повече утре, след като сте направили своята проверка.
— Може би. — Едмъндс прекоси стаята и отвори входната врата. — Но в момента искам да съм сам с мъката си. Лека нощ.
Симпсън кимна, с което изрази своето съчувствие.
— Разбира се. Благодаря ви за помощта.