— Глупости, копеле! Какво мислиш, че правя? Помагам ти да оцелееш. Пусни ме.
Той бавно се изправи.
— Добре ли си?
— Не, не съм добре. За втори път днес ръцете ти ме хващат здраво. — Тя дръпна нощницата си надолу, а той й помогна да се изправи. — Следващия път, когато реша да се доближа до теб, ще взема пушка.
— Ти причиняваш достатъчно бели и без пушка. — Той направи гримаса. — Помня, заплаши ме, че ще ме превърнеш в евнух.
— Ако имах нож, можеше и да го направя — процеди тя през зъби. — Помислих, че ще ме убиеш.
— Не биваше да ме изненадваш така.
— Не се опитвах да те стресна. Само запалих осветлението. Дори не те докоснах. Нямаше причина ти да…
— Защо? — прекъсна я той. — Какво се случи? Защо влезе тук?
— Защото ти… Звуците, които издаваше, бяха странни. Не исках да поема никакъв риск. Не знам твоята медицинска история. Реших, че може и да си болен. Или да си получил удар. Звучеше така, като че ли… Май постъпих глупаво. — Тя се извърна. — Следващия път ще знам по-добре.
— И ще ме оставиш да получа инфаркт или удар? — Той поклати глава. — Не мисля, че ще го направиш, Софи.
— Очевидно не е било нито едно от двете, иначе нямаше да си способен почти да ме убиеш.
— Нараних ли те?
— Да.
— Съжалявам. — Той направи пауза. — Как мога да изкупя вината си? Какво искаш да направя?
— Нищо.
Той докосна нежно ръката й.
— Нараних те. Не исках да го направя, но думите нищо не струват. Няма нещо, което не бих направил, за да се извиня. Само кажи.
Той беше абсолютно искрен. Изражението му така приковаваше вниманието, че тя не можеше да извърне поглед. Чувстваше се странно разтърсена.
— Не искам нищо да правиш. Пусни ме. Ще си легна пак.
Той бавно я пусна.
— Благодаря, че се опита да ми помогнеш. Но не го прави отново. — Усмихна се леко. — Ако искаш да ме събудиш, когато имам кошмари, хвърли възглавница по мен или ми извикай от другия край на стаята. По-безопасно е.
Тя замръзна.
— Кошмар ли беше? Чудех се, обаче не исках да поема никакъв риск. Ти изглеждаше като човек, подложен на огромен стрес. Не бях сигурна какво става с теб.
Той кимна.
— О, да. Определено беше кошмар.
— И какво сънува?
— Лов на хора, преследване, смърт. Едва ли искаш да чуеш подробностите.
Но тя искаше! Само дето беше ясно, че той няма нищо да сподели с нея.
— Правил ли си някога изследване на съня си?
— Не. Да не би да мислиш, че ще объркам кошмарите с обикновените сънища? — Той поклати глава. — Беше кошмар. Както знаеш, те обикновено се появяват във фазата на РЕМ и се характеризират с бързи движения на очните ябълки. Тази фаза е много различна от фазата НРЕМ, фазата на дълбокия сън. При мен ужасите се появяват в края на цикъла на съня, вместо в началото. Тялото ми е като парализирано, крайниците ми едва — едва трепкат, никога не викам. Сърцето ми бие учестено, но нямам нито един от другите признаци. Спомням си идеално кошмарите, което е необичайно.
Тя го гледаше изненадано.
— Знаеш много неща. Подлагал ли си се на терапия?
— По дяволите, не. Но още когато това започна, знаех, че ще трябва да се справя с него. Затова направих някои проучвания.
— Според мен не си успял напълно да се справиш с проблема. Само си го идентифицирал. Може би имаш нужда от терапия.
— Така ли? — Той наклони глава. — Да не би да събудих твоето професионално любопитство?
Тя навлажни устни.
— Кошмарите ти имат ли нещо общо с Гарууд?
Той мълча един миг.
— Да. А ти какво очакваше?
— Какво точно се случва? — Тя се извърна. — Седни и си поеми дълбоко дъх. Трябва да се отпуснеш. Ще ти донеса чаша вода.
— Защо?
— Просто го направи.
Той смръщи вежди.
— Не искам ти да се грижиш за мен. И сам мога да си налея вода.
— Седни и млъкни. Ще се върна веднага.
Той повдигна вежди.
— А мога ли поне да се облека?
— Защо? Голотата не ме впечатлява по никакъв начин, а и ще си легнеш веднага, щом се отпуснеш.
Той сведе поглед към тялото си.
— Да съм гол в една и съща стая с теб, не ми действа отпускащо.
— Както искаш.
Тя отиде в банята. На нея също не й ставаше по-спокойно, като гледаше Ройд гол. Той беше в истинския смисъл на думата мъжествен, тялото му беше прекалено мускулесто и жилаво. Караше я да се чувства слаба и женствена, а не професионалистка, лекарка. А тя не искаше да се чувства така. Да го признае обаче, и то пред него, щеше да означава да признае поражението си.