Напълни чаша вода и я занесе в спалнята. Той седеше във фотьойла, протегнал крака. Не се беше облякъл.
Дяволите да го вземат.
Софи му подаде чашата с вода и седна на един от столовете с висока облегалка, които все още бяха до малката масичка, където бяха вечеряли.
— Потиш се. Винаги ли става така в този цикъл на съня?
Той кимна.
— Колко често имаш кошмари?
— Два-три пъти в седмицата. — Той отпи глътка вода. — Понякога и по-често. Зависи.
— От какво зависи?
— От това, колко съм уморен. Допълнителната енергия като че ли ги предизвиква. — Той сви рамене. — Изтощението ги намалява.
— Може би. Или освобождава напрежението в часовете, когато си буден, вместо кошмарът да го прави в часовете, когато спиш.
— Те нищо не освобождават, с нищо не ми помагат. Те са капан. — Той наклони глава и започна да я изучава с поглед. — Защо ми задаваш всички тези въпроси? Какво правиш?
— Аз съм лекар. И нарушенията на съня са моята специалност. Искам да ти помогна. Толкова ли е трудно за разбиране?
— Като се има предвид, че едва не те удуших преди пет минути, бих казал, че е много трудно за разбиране.
— Ти не беше с всичкия си. Не знаеше какво правиш.
— А сега търсиш извинения за мен?
— Не, но е част от моята работа да разбирам причините и последствията. Когато завърших училище, имах пациент, който ме удари толкова силно, че ми счупи носа. — Тя направи гримаса. — Не искаше да го направи, естествено. Беше напълно автоматичен рефлекс. След това обаче внимавах много повече.
— Тази вечер не внимава.
— Не знаех, ти изглеждаше…
— Нормален?
— Нещата като че ли бяха под контрол — каза тя.
— Но аз винаги се контролирам. — Направи гримаса, като срещна скептичния й поглед. — Добре де, освен в случаите, когато това не ми се удава.
— Вземал ли си наркотици?
— Не, никога — каза той категорично. — Не вярвам, че те могат да облекчат положението.
Тя трепна.
— Не ти предложих… В някои случаи обаче е добре да се намери начин пациентът да се отпусне, преди да навлезе във въпросната фаза на съня.
— Съгласен съм. Открих това още в първия месец, когато кошмарите започнаха. Опитах всякакви лекарства. Както и всякакви възможни средства — покер, решаване на кръстословици, шахмат. Само че стимулирането на мозъка с нищо не помогна. Трябваше да се заема с физически упражнения. Всичко, което би ме довело до изтощение. Започнах да бягам по седем мили всяка вечер.
— Това определено би те изтощило.
— Понякога. — Той направи пауза. — Сексът ми помага повече.
— Сигурна съм, че е така. — Тя го погледна, изведнъж станала подозрителна. — Да не би да се опитваш да предизвикаш смущение у мен?
— Просто изяснявам нещата. Ти ме питаше какво ми помага.
— И ти само ме запознаваше с фактите.
Той се усмихна.
— Не, всъщност направих първата крачка, първия опит да те съблазня. Наистина. Нищо не отпуска така, както сексът. Не си ли съгласна?
— Ако изразя съгласие, този разговор ще продължи, а аз не искам това. Ще ми кажеш ли какъв беше специално този кошмар?
— Не. Не сега. Може би, когато се опознаем по-добре.
От усмивката му ставаше очевидно, че копелето употребява думата „опознаем“ в библейския смисъл. Тя се изправи.
— Върви по дяволите! Аз се опитах да ти помогна. Би трябвало да знам по-добре.
Усмивката му изчезна.
— Не искам да бъда твой пациент, Софи. Не съм твой син. Последното, което искам, е да държиш ръката ми и да ме успокояваш. И нямам желание да бъда напълно излекуван от кошмарите.
— Тогава, значи си луд.
— Какъв израз! Проявяваш непрофесионализъм.
— Живяла съм и живея с болката на Майкъл и знам какво са кошмарите. Думата произлиза от древно саксонската дума „мара“, което означава „демон“. Кошмарите могат да те опекат жив също като демоните, чието име носят. Защо, по дяволите, не искаш да се отървеш от тях?
Той мълча един миг.
— Те поддържат паметта ми жива. Поддържат огъня на гнева ми. Те поддържат концентрацията ми върху онова, което трябва да свърша.