Сега, зад спокойното му и твърдо изражение, тя успя да зърне адския пламък на гнева му.
— Мили Боже, и си готов да си причиниш това? Знам какво мъчение са кошмарите.
— Направиха го Санборн и Бош. Това беше техният подарък за мен. Мога да го запазя, за да го използвам срещу тях. Така че, не си хаби съжалението и съчувствието за мен.
— Добре, няма.
— Не, ще ме съжаляваш. Такава е природата ти. Ти желаеш доброто на всички, готова си да носиш бремето на света на раменете си. — Той стана и отиде до леглото. — Нямаше да затънеш до гуша в тази каша, ако не искаше да помогнеш на баща си. Кървиш, толкова дълбоки са раните ти, защото не можеш да излекуваш сина си. Сега мислиш, че аз имам нужда от теб и ако искам, мога да получа от теб и съчувствие, и грижи. — Легна и се зави с чаршафа. — Но не искам да го правя. Така че, лягай си и остави и мен да спя.
— Добре, кучи сине. — Тя тръгна с широки крачки към вратата. — Надявам се сънищата ти да се превърнат в кошмари и целият ти живот да… — Тя спря да говори. — Не, всъщност не желая това.
— Виждаш ли? — запита тихо Ройд от леглото до нея. — Страхуваш се дори да ме прокълнеш.
— За мен, кошмарите на човека са нещо лично. Има какви ли не видове кошмари. Сещам се за някои, които ще накарат дори мъж като теб силно да пребледнее.
— Като например?
Тя му хвърли студен поглед през рамо.
— Например, топките ти могат да изсъхнат, можеш да развиеш алергия към „Виагра“, както и към всички подобни средства.
Той я погледна изумен. После внезапно избухна в гръмогласен смях.
— Господи, ти си ужасна!
— Не, не съм. Аз съм нежна и готова да помогна на всички, помниш ли?
Тя затръшна силно вратата след себе си.
— Момчето още ли спи? — запита МакДъф, когато Джок слезе по стълбите.
— Ще спи още малко. Беше изтощен, но толкова напрегнат, че не успя да заспи почти до три часа сутринта.
— Можеш ли да дойдеш на разходка с мен? Трябва да поговорим.
Джок поклати глава.
— Не мога да оставя Майкъл дори за няколко минути. Обещах на Софи.
— И защо?
— Може да има кошмари и да изпадне в състояние на затруднено дишане. Ако ме няма само десет минути, момчето ще умре.
— Разбрах — каза МакДъф. — Излез във вътрешния двор. Оттам има само три минути, до която и да е стая в замъка. — Той се усмихна. — Ти би трябвало да го знаеш. Тичаше навсякъде като момче.
— А ти никога не ме караше да се чувствам човек от по-ниско стъпало, въпреки че майка ми беше икономка тук — каза Джок и последва лерда във вътрешния двор. — Така и не разбрах, че можеш да бъдеш истинско копеле, докато не пораснах и не навлязох в действителния свят.
— Това тук също е истинският свят, Джок.
Джок вдигна поглед към куличките на замъка.
— За теб. Това тук е част от твоите кости и твоята плът. Ти живееш заради това място. За мен, то е приятен спомен и домът на моя приятел.
— За теб би трябвало също да е дом.
Джок поклати глава. МакДъф мълча известно време, загледан в имението.
— Искам да останеш. Преди те оставих да заминеш, защото знаех, че имаш нужда да се отдалечиш от мен. Ти чувстваше, че те задушавам с грижите си, защото… Е, ти просто не можеше да бъдеш себе си.
Джок се засмя тихо.
— Разбира се, аз също не бях лесен, не се опитвах да разбера другия и държах винаги на своето.
МакДъф също се усмихна.
— Нека просто да кажем, че ти имаше периоди на дезориентация и загуба на контрол.
— Да, нищо хубаво — каза Джок. — Няма да нараниш чувствата ми. Все още имам моменти, когато не мога да се контролирам напълно. — Срещна погледа на МакДъф. — Но такива моменти настъпват все по-рядко и по-рядко. И нямам нужда да бъда тук, под зоркия ти поглед. Ти вече положи достатъчно усилия заради мен, достатъчно грижи ти причиних.
— Глупости. Усилията никога няма да са прекалено много, докато не се излекуваш напълно. — Той направи пауза. — А какво, ако кажа, че аз имам нужда от теб. А не обратното.
— Няма да ти повярвам. Както каза, ти сам се справяш с проблемите си.
— За Бога, ти означаваш много за мен. Повече от всеки проклет убиец. Имаш мозък.
— Искаш да кажеш, че не е необходимо да имаш мозък, за да изпълняваш поръчкови убийства?