— Джок!
— Много добре, кажи ми как искаш да използвам мозъка си.
— Още не съм открил златото на Кира.
— Златото на Кира? — Джок се засмя. — Отново ли си започнал да търсиш това отдавна изгубено семейно съкровище?
— Никога не съм преставал. Прекратявам и подновявам търсенето няколко пъти през последната година. Няма да изгубя имението в полза на Националния тръст. То е мое.
— А златото на Кира може да се окаже мит.
— Остани при мен и двамата заедно ще разберем дали е така. Какво приключение, а, Джок?! — МакДъф понижи глас и заговори ласкаво, убедително. — Претърсих почти навсякъде тук, в имението. Имам нужда от нови идеи и нова гледна точка, за да ми помогнат да намеря нова пътека.
Джок откри, че се изкушава. МакДъф наистина знаеше как да въздейства на хората.
— Искаш да отвлечеш вниманието ми от Софи и момчето.
— Отчасти. Но също така имам нужда от теб. Ти си ми като семейство, а аз имам доверие само на семейството, за да открия златото. То е безценно, а аз не съм човек, който лесно се доверява. Помогни ми, Джок.
— Ще си помисля.
— Направи го! — МакДъф го потупа по рамото. — Няма нужда да се връщаш в Америка. Ще се грижим за момчето, докато връщането му стане безопасно, после аз самият ще го върна на майка му. — Видя, че изражението на Джок се промени, и сви рамене. — Добре, можеш и ти да го заведеш у дома му. Само че се върни тук със следващия самолет.
— Мисля, че малко пресилваш нещата.
— Повече от малко. Нима някога съм вземал половинчати мерки?
— Не, никога. — Усмивката му изчезна. — Но може да се наложи да направим повече, отколкото просто да изчакаме, по въпроса с Майкъл. Може да се наложи да се занимаем и със Санборн. В самолета, на път за тук, си мислех, че бившият съпруг на Софи знае, че се бях появил на сцената. Майкъл му казал, че съм техен роднина, но Едмъндс знаеше името ми. А онова, което Едмъндс не знае, Санборн може да го разкрие.
— Ще се заемем с това, когато се случи.
— Санборн е човек с огромно влияние и много власт.
— Не и тук, не и в земята, която е моя собственост. Не и когато става въпрос за моите хора. Нека само дойде!
Джок се засмя. Отговорът беше толкова характерен за МакДъф, че той изведнъж почувства колко е привързан към него.
— Тогава да приема ли, че не искаш да скрием момчето някъде другаде?
— За какво говориш? Аз поех отговорност за момчето. Опитай се да го вземеш от мен и ще трябва да се сбием.
— Тогава по-добре да не се опитвам. — Той тръгна нагоре по стълбите. — Трябва да проверя как е Майкъл, да се уверя, че е добре. Дори да няма кошмари, той е дете, което е много далеч от дома си.
— Той е на десет години. Ти беше само на петнайсет, когато избяга от дома си с намерението да изследваш света.
— Но при мен това беше избор. Не постъпих много умно, но Майкъл нямаше никакъв избор, когато дойде тук. — Хвърли поглед през рамо. — А и аз имах теб, ти винаги щеше да дойдеш да ми спасиш кожата. Майкъл има само мен.
— Не би могъл да има повече късмет — каза МакДъф тихо. — Бих искал да си на моя страна по всяко време, Джок.
За миг Джок не знаеше какво да каже. В отношенията с лерда винаги се грижеха за него, а не обратното. С разума си знаеше, разбира се, че сега с МакДъф са равни, обаче чувствата му бяха друго нещо. Исусе, разчувства се! Усмихна се с усилие.
— Добре е да го знам. Това означава ли, че няма да хвърлиш мен и Майкъл в подземието от съображения за сигурност?
— По дяволите, не. Нищо подобно няма да направя. Винаги правя това, което е необходимо. — Усмихна се широко и го последва нагоре по стълбите. — Подземието е наводнено от пролетните дъждове. Имате късмет, не ви очаква такава съдба.
— Открили са, че ти и Майкъл не сте били в къщата по време на експлозията — каза Ройд, когато Софи влезе в стаята на следващата сутрин. — От пожарната са го съобщили снощи.
— Това щеше да се случи рано или късно.
Той кимна.
— Имахме късмет, че спечелихме и толкова време. Сега трябва да бъдем много внимателни. Никой не трябва да те види или разпознае. Ще те преследват не само Санборн и Бош, но полицията също може да има няколко въпроса.
— Нямам никакво намерение да се показвам на обществени места, но очаквам да ми възложиш някоя продуктивна задача. — Тя го изгледа с присвити очи. — Ще го направиш ли?
Ройд сви рамене.