Ръцете на Майкъл отчаяно се вкопчиха в нея, но само за миг, след това той я отблъсна.
— Знам, че вече всичко е наред — каза той мрачно. Пое си дълбоко дъх. — Бих искал да не се отнасяш с мен като с дете, мамо. Така се чувствам зле.
— Съжалявам. — Всеки път се заклеваше, че няма да действа така емоционално, но, странно, това винаги я сварваше неподготвена. Тя прочисти гърлото си. — Ще внимавам. — Усмихна се с треперещи устни. — Някои хора обаче ще продължават да мислят, че си дете. Представи си. Трябва да го приемеш.
— Ще отида да ти приготвя закуска, Майкъл — каза Джок и тръгна към вратата. — Трябва да побързаме. Вече е седем и половина.
— Да. — Майкъл стана от леглото. — Трябва да се приготвя за училище. Ще закъснея за автобуса.
— Няма нужда да бързаш. Ще те закарам, ако го изтървеш.
— Не, ти си уморена. Ще успея. — Той й хвърли поглед през рамо. — Как е онова малко момиченце?
— Само един инцидент. Мисля, че трябва да сменя лекарствата й. Може някое от тях да причинява спирането на дишането.
— Чудесно.
Той отиде в банята. А когато затвори вратата, вероятно се подпря на мивката и си даде минута — две, за да потисне гаденето и ужаса, от който то беше причинено. Тя го беше научила как да прави това, но напоследък той я избягваше, оставяше я вън от тези неща. Това беше съвършено естествена реакция и нямаше причина тя да се чувства наранена. Майкъл беше вече на десет години и продължаваше да расте. Тя беше щастлива, че все още са близки, доколкото възрастта му позволяваше.
— Мамо. — Майкъл подаде глава през вратата на банята, слабото му лице беше озарено от усмивка. — Излъгах. Не се чувствам зле. Просто си помислих, че може би вече е време да се отнасяш с мен като с възрастен.
И отново се скри в банята. Тя тръгна към кухнята, изпълнена с топлота и любов.
— Прекрасно дете — каза Джок, застанал до барплота. — Има много кураж.
Тя кимна.
— О, да. Колко кошмара имаше тази нощ?
— Нито един, според апаратурата. Нито веднъж не е получил усилване на сърдечния ритъм допреди няколко минути. — Джок се извърна. — Кажи на Майкъл, че съм му приготвил препечени филийки и портокалов сок. Трябва да се обадя по телефона. Време е да се чуя с МакДъф.
Тя се усмихна.
— Първия път, когато те чух да казваш това, си помислих, че е някаква полицейска парола. Името никак не е подходящо за шотландски земевладелец.
— В известен смисъл, той е мой началник. — Очите му блестяха. — Ако не му се обаждах от време на време, той щеше да върви по петите ми, за да е сигурен, че правя каквото трябва. Имаме споразумение.
— Това, че си израснал в село в неговите имения, не означава, че той има право да ти казва какво да правиш и какво — не.
— Но той мисли, че има такова право. Израснал е с чувството за отговорност за всеки от хората от имението му. Мисли, че сме едно семейство. — Той се усмихна. — Понякога и аз мисля така. Той е, също така, мой приятел, а е трудно да кажеш на приятел да върви по дяволите. — Погледна я и усмивката му изчезна. — Имаш драскотина на бузата.
Тя се застави да не вдигне ръка към лицето си. Беше почистила лицето си, когато беше спряла на бензиностанцията, но нямаше как да изтрие драскотината. Трябваше да се сети, че Джок ще забележи. Той забелязваше всичко.
— Дребна работа.
Гледаше я с присвити очи.
— Очаквах да се върнеш още преди час. Къде беше?
Тя не отговори направо.
— Можеше да се свържеш с мен по телефона, ако е имало проблеми с Майкъл.
— Къде беше? — повтори той. — В сградата с лабораториите?
Софи нямаше как да го излъже. Кимна рязко.
— Той не дойде. През последните три седмици беше там всеки вторник в седем часа. Не знам защо не дойде днес. — Ръцете й бяха от двете страни на тялото, свити в юмруци. — По дяволите, бях готова, Джок. Щях да го направя.
— Никога няма да си готова.
— Ти ме научи. Готова съм.
— Може и да го убиеш, но това все ще те измъчва.
— Няма. Не е толкова трудно да убиеш човек.
Той направи гримаса.
— Трябваше да ме видиш преди няколко години. Имах проблеми, когато се налагаше да убия някого.
— Още една причина да убия Санборн — каза Софи. — На него не би трябвало да му се позволи да живее.
— Съгласен съм. Но не ти трябва да си тази, която ще го убие. — Направи пауза. — Ти имаш Майкъл. Той има нужда от теб.