— На всяка цена, кажи му да дойде. Ще заколя това извратено копеле.
Симпсън се усмихна.
— Много цветисто казано. — Той набра номера. — Мистър Едмъндс казва, че ще бъде очарован да сключи сделка с теб. — Започна да вдига прозорчето. — Сега, ако нямаш нищо против, ще изчезвам оттук. Сигурен съм, че нито един от двама ви не иска свидетели на срещата. Мистър Лондръм ще е тук след няколко минути. Знаеш ли как изглежда?
— Разбира се, че знам.
Той загледа как Симпсън се отдалечава. Симпсън беше прав, той не искаше свидетели. Но, по дяволите, искаше му се да не се беше уплашил и да беше взел записващо устройство със себе си. Но нямаше представа, че политикът е замесен с газовата компания.
Симпсън намали, когато мина край елегантен „Линкълн“ на завоя. Той вдигна ръка и продължи надолу по пътя. „Линкълн“. Естествено, че Лондръм ще кара голяма и луксозна кола! Вероятно иска да го впечатли и да го сплаши. Ха, познай отново!
Едмъндс се стегна, докато гледаше как колата наближава към него.
— Исусе! — Джок хвърли картите си, когато мониторът в библиотеката се изключи. — Майкъл! — Скочи на крака. — Предполагам, че трябваше да го очаквам. Имахме късмет, че не се случи снощи.
— Седни. — МакДъф стана и тръгна към вратата. — Аз ще се погрижа.
— Той е моя отговорност. Обещах на Софи, че… Той дори не те познава.
— По-добре да започне да ме опознава. — Усмихна се през рамо на Джок. — Имай ми доверие. Аз се грижех за теб, когато беше малък. Мога да се грижа и за момчето.
— Но защо искаш да го направиш? — Джок го последва в коридора. — Той е моя…
— Аз го приех тук. — МакДъф вземаше стъпалата по две наведнъж. — Време е да започна да го опознавам.
— Защото той е един от нашите — каза Джок тихо.
— Още не. С мен не е чак толкова лесно. Но ти го обичаш и това прави нещата трудни за мен. — Вече вървеше по горния коридор. — Остани тук долу, докато не те извикам. Мога да се справя с това, Джок.
Той отвори вратата на стаята на Майкъл и силен вик разцепи нощта. Детето седеше в леглото и гръдният му кош мъчително се повдигаше от усилието да диша. МакДъф прекоси стаята за секунда и разтърси нежно Майкъл.
— Събуди се, момче. Нищо няма да ти навреди.
По лицето на Майкъл се стичаха сълзи. Той отвори очи. И отново извика, като видя МакДъф. Изтръгна се от ръцете му и се претърколи в другия край на леглото. Протегна ръка към лампата на нощното шкафче, дръпна щепсела от контакта и хвърли лампата по МакДъф.
МакДъф едва успя да избегне удара.
— По дяволите, момче. Нямам желание да… — Сниши се до леглото, после взе Майкъл в мечешката си прегръдка. — Ще престанеш ли да се опитваш да ме убиеш? Джок ще се побърка от смях, ако успееш да ме удариш.
— Джок? — Майкъл изведнъж се отпусна в ръцете му. — Джок? Къде е той?
— На долния етаж. И неохотно ме чака да се върна. — МакДъф отдалечи малко момчето от себе си. — Знаеш ли кой съм аз?
— Лердът. — Той навлажни устни. — Съжалявам, сър. Не исках…
— Престани да се извиняваш. Стреснах те. Почти го очаквах. — Той направи гримаса. — Но не и да хвърлиш лампата по главата ми.
— Не знаех кой…
— Знам.
Момчето продължаваше да трепери, но се опитваше да го скрие. Трябваше да му даде шанс да спаси гордостта си. Стана и отиде до прозореца.
— Тук е доста задушно. — Отвори го. — Няма въздух. И аз на твое място бих имал кошмара.
Майкъл не проговори веднага.
— Не заради това имам кошмари. Мисля, че го знаете, сър.
МакДъф му хвърли поглед през рамо. Виждаше вените по слепоочията на Майкъл още да пулсират, но той, изглежда, постепенно се успокояваше.
— Да, знам. Но ми се стори подходящо да изкажа онова свое мнение.
— Ще ми зададете ли въпрос за тях?
— Защо да го правя? Не е моя работа.
— Тогава, защо сте тук?
— Аз те поканих в имението. Ако имаш проблеми, моя отговорност е да ти помогна да се справиш с тях. А не мога да го направя, ако не те познавам, Майкъл.
— Джок ме доведе тук — каза той. — Не искам да безпокоя вас.
— Ако мислех, че ме безпокоиш, нямаше да кажа на Джок да те доведе. — Той направи пауза. — Нека изясним това. Аз не ти задавам въпроси и не съм твоя майка.