Тя спря. Бяха изкачили хълма и сградата се простираше пред тях. Триетажната фабрика беше оградена, от всичките й прозорци струеше светлина. Виждаха се три големи камиона, паркирани в двора, а много мъже се движеха напред-назад — явно ги товареха. Тя се опита да потисне студените тръпки, които я полазиха.
— Как ще минем покрай мъжете?
— Ще минем през мазето от другата страна на сградата. Там е по-малко оживено. Има само един човек охрана и той обикновено стои на ъгъла и наблюдава как товарят — каза Кели. — Оставих отключени вратата на мазето и тази на южния вход, когато излязох. — Той се плъзгаше надолу по хълма. — Нещата от мазето отдавна бяха натоварени, така че шансът да срещне някого там не е голям. Вляво е аварийното стълбище, по което ще стигнем до втория етаж. Ще завием наляво и ще изминем около стотина метра, после ще завием надясно и ще изминем още двайсет метра. Разбра ли?
— Да.
— Добре. Не го забравяй. Запомни всяка стъпка от пътя. Защото ще се върнеш сама. Имам инфрачервени очила за теб, но понякога нещата изглеждат различни.
— Никакви фенерчета?
— Ще използваме фенерче в офиса, защото работата там трябва да бъде свършена особено акуратно. Но офисите на втория етаж са все стъклени и не искаме да рискуваме някой да те види в коридора. Щом излезем от офиса, аз ще тръгна по задното стълбище към стаята на охраната на третия етаж, а ти ще се върнеш на двора по аварийното стълбище. Разбра ли?
Тя кимна, като гледаше право напред към извисяващата се фабрика, за да не видят те как страхът й се увеличава с всяка крачка.
— Не трябва ли да имам оръжие?
— Не — каза Ройд. — Може да се изкушиш да го използваш, а ние искаме да избегнем стълкновенията. По-безопасно е за Кели, по-безопасно е и за теб.
— А и не искаш да пратиш по дяволите прикритието на Кели.
— Точно така — каза Ройд студено. — Радвам се, че разбираш какви са приоритетите ни в тази ситуация.
— Нямам никакви съмнения в това. — Бяха почти стигнали до портата, дланите й бяха потни. — И ти ще си тук, до вратата, когато изляза?
— Ще те последвам, ако нещо объркаш. — Той се усмихна леко. — Както каза, не мога да те оставя да пратиш по дяволите прикритието на Кели.
— Нищо няма да объркам.
Господи, надяваше се, че казва истината! Не беше очаквала да е толкова уплашена.
— Чакай тук.
Кели отвори вратата и влезе. Върна се след две минути.
— Охраната на ъгъла наблюдава товаренето. Ти остани тук и го дръж под око, Ройд. Аз ще я вкарам вътре. — Той хвана Софи за ръката. — Наведи се и тичай!
Тя затича.
Десет метра до мазето.
Исусе, светлината беше толкова силна и ако онзи мъж случайно погледнеше назад, просто нямаше как да не ги види. Още само един метър. Бяха вътре.
Тя изпита силно облекчение, обаче Кели не й остави време да си поеме дъх. Задърпа я към вратата на аварийното стълбище.
— Побързай! Имаме три минути до изключването на захранването.
Изкачиха се до шестата площадка за две минути. Кели се огледа бързо наоколо.
— Няма никой в офисите. С малко повече късмет, ще стигнем в офиса преди…
Мрак.
Абсолютен мрак.
— Нямаме късмет — каза Кели, сложи инфрачервените очила и затича по коридора. — Стой близо до мен. Може да нямаме толкова време, колкото мислех. Броячът може би избързва. Трябваше ни само още минута…
По дяволите.
Ройд се претърколи под една от колите на паркинга, когато чу виковете и видя мъжете от охраната да тичат, объркани, насам — натам. Погледна часовника си. Броячът като че ли избързваше. А ако не можеха да разчитат на него, целият план можеше да отиде по дяволите. Дали не трябваше да влезе след тях? Не, в такава работа винаги трябваше да има човек, който да осигури възможност за бягство. А и беше казал на Софи, че ще трябва да разчита на собствените си сили. Трябваше да си признае, че се надяваше всичко да мине гладко. Софи трябваше да знае, че ако обърка нещо, рискува преди всичко собствения си живот.
Добре, нямаше да ги последва вътре. Щеше да се върти наоколо. Трябваше да намери начин да я измъкне от сградата, ако тя успееше и минеше през тази врата, преди заводът да бъде осветен като коледна елха. Кели беше направил всичко, което можеше, но неговата отговорност свършваше, когато Софи излезеше през тази врата.