А отговорността на Ройд започваше оттам, където свършваше тази на Кели.
Той отново погледна часовника си. Бяха изминали две минути. Оставаха още десет. Започна да изпълзява изпод колата.
— Още десет минути — прошепна Софи, когато освети с фенерчето ключа на сейфа.
— Тихо.
Кели беше притиснал ухо до стоманената вратичка на сейфа. Ръцете му се движеха прецизно и нежно. „Красиви ръце, дълги и сръчни пръсти“, помисли си тя някак разсеяно. Странно беше да се възхищава на ръцете на човек, който разбива сейфове. Но не беше по-странно от присъствието й тук, където рискуваше живота си.
За Бога, сейфът трябваше да се отвори!
Седем минути.
Тази последна минута като че ли продължи цял час.
Шест минути.
Тя усещаше как сърцето й бие все по-учестено във вдлъбнатинката на гърлото. Хайде. Хайде.
Вратичката на сейфа се отвори! Кели се отдръпна встрани.
— Трябваше ми повече време, отколкото мислех. Имаш само две минути да прегледаш дисковете, ако искаш да се измъкнеш оттук.
— Много благодаря! — Ръцете й се движеха по-бързо, отколкото мислеше, че е възможно. Като че ли сами претърсваха първата кутия с дискове, поставена най-отпред. — Не е тук. — Тя протегна ръце към втората кутия дискове. — Не е и тук, по дяволите!
— Времето почти свърши.
— Не е…
После го видя най-отзад в кутията. Кодирането на Санборн, което обикновено отбелязваше дисковете с данните за РЕМ.
— Намери ли го?
— Не е същият. Не знам дали…
Тя скочи на крака, погледът й претърсваше бързо, почти трескаво, офиса. Трябваше да намери лаптоп, който се захранва от батерии. Видя един в ъгъла и прекоси стаята тичешком.
— Ще го копирам.
Кели изруга.
— Нямаш време.
Тя започна да търси с поглед по бюрото празен диск, на който да прехвърли информацията. Трябваше да направи копие…
— Не съм дошла тук, за да си тръгна с празни ръце.
— Тогава, вземи проклетия диск!
— Ще го взема! — каза тя ожесточено. — Не съм сигурна дали е този, който ни трябва, но е от личните дискове на Санборн. Може и да го използваме. — Погледна през рамо. — Да се измъкваме оттук. Имаш нужда от допълнително време, за да се върнеш и да включиш захранването. Ще изтрия операцията от лаптопа, ще върна оригиналния диск в сейфа и ще набера комбинацията. Ще тръгна почти веднага след теб.
Той погледна часовника си и затича към вратата.
— Най-много три минути, Софи. В противен случай, няма да имаш време да се измъкнеш.
И вече го нямаше.
Зареди, зареди, по дяволите!
Екранът най-после светна!
Изминаха три минути, докато се извърши процесът по копирането. Натисна бутона за изтриване на процеса от твърдия диск, постави оригиналния диск в сейфа и набра комбинацията. И затича по коридора към аварийното стълбище.
По-малко от две минути.
Започна да взема стъпалата по две наведнъж.
Една площадка.
Две.
Четири.
Шест.
И излезе като вихрушка през вратата, която отделяше аварийното стълбище.
Все още разполагаше с една минута. Втурна се към вратата на мазето и рязко я отвори.
Светлината се включи!
— Хайде!
Ройд я сграбчи за китката и я забута към паркинга. Накара я да легне под първата кола, която им се изпречи.
— Ти си идиот. Защо си остави толкова малко време?
— Млъкни! Трябваше да го направя. — Тя едва дишаше. — Изпратих Кели напред. Той имаше достатъчно време да изправи брояча.
— Няма да е добре, ако ни хванат. Надявам се, че всички ще се втурнат вътре, за да проверят сградата.
— Ще можем ли да минем през вратата?
— Не бива да опитваме нито една врата. Видях как охраната се пръсна из района, за да провери дали има нещо нередно.
— А няма ли да ни помогне това, че ще открият, че изключването на захранването е било случайно?
— Ще им трябва време, за да го потвърдят. — Той започна да изпълзява изпод колата. — А дотогава ще трябва да се крием и да се надяваме на най-доброто.
— Тук, на паркинга?
— Не, тук е прекалено открито. Залегни съвсем ниско. Ще отида напред, за да се уверя, че пътят е чист. Ще излезем с тяхна помощ — в една от караваните им.