— Какво?
— Имаш ли по-добра идея?
— Не. — Спомни си колко много хора се суетяха около караваните по-рано същата вечер. — Не съм сигурна, че ще успеем.
— И аз не съм сигурен. Но е най-добрата ни възможност. Не можем да се върнем в сградата, а ако се опитаме да минем през някоя порта, ще ни застрелят. Можем да се надяваме, че Кели се е справил с брояча и няма да предизвикаме подозрение и че ти не си оставила някакви видими следи от нахлуването в офиса.
Дали беше оставила следи? Вярно, тя много бързаше, но се беше опитала да свърши всичко изключително внимателно.
— Не ми харесва тази тишина.
— Не мисля, че това означава проблем.
— По-добре да е така — каза той сериозно и запълзя напред. — Не ми харесва идеята, че могат да ме хванат като мишка в капан.
„Дотук — добре“, помисли си Софи.
Районът около камионите като че ли беше безлюден. Е, защо не? Предполагаше се, че няма нищо важно в караваните и всички бяха в сградата, за да се опитат да установят какво се беше случило.
— Нагоре.
Ройд й помогна да се качи в една от караваните и я последва. Огледа струпаните мебели.
— Металният шкаф.
Отиде до високия шест стъпки метален шкаф и отвори вратите.
— Лавици, по дяволите! — измърмори той. Бръкна в джоба си и извади връзка ключове.
— Дръж под око района около караваната, докато се отърва от тях.
Тя запълзя към отворената врата на караваната.
— Какво е онова? Джобно ножче?
— Малко подобрен вариант, но основната идея е същата. Какво става вътре?
— Цари голямо оживление. Охраната сякаш е навсякъде…
А един от тях отваряше входната врата на фабриката!
— Побързай!
— Бързам. Остана ми още един рафт. Горният може и да остане.
— Насам идва един от охраната… Не, спря се и заговори с някого вътре.
— Готово.
Той скочи на крака и занесе рафтовете до кожения диван в ъгъла. Сложи ги зад него.
— Няма достатъчно място, за да стоим изправени, но ще можем да се свием вътре на пода.
— Да, наистина няма много място — каза тя, като се сви почти на топка.
Чуваха охраната да говори отвън. И си мислеха: „Продължавайте да говорите. Продължавайте да говорите.“
— А ти никак не си дребен.
— Това е слабо казано.
Той също влезе в шкафа и затвори едната врата. След това хвана другата за пантите и затвори и нея.
— Добре е, че си достатъчно слаба, за да мога да се събера и аз. Сега трябва да стоим много тихо, докато запалят двигателя.
Абсолютен мрак. Безпомощност и страх.
Сърцето й биеше толкова силно, че беше сигурна, че Ройд го чува.
— Всичко е наред — прошепна той. — Тези тук не са много умни, иначе нямаше да оставят караваната без охрана. Има шансове да не я претърсят после.
Тя кимна рязко, но не отговори. Не искаше да направи нищо, което да намали тези шансове.
Пет минути.
Десет минути.
Двайсет минути.
Трийсет минути.
Четирийсет минути.
Вратата на караваната се затвори толкова силно, че металният шкаф се разтресе.
Обзе я облекчение. В следващия миг двигателят зарева. Дали щяха да спрат при входната врата? Не, очевидно им бяха направили знак да минат. Тя се облегна назад, на студения метал.
— Казах ти, че всичко ще е наред — надвика шума на двигателя Ройд. — Кели е експерт. Проверката на спирането на захранването очевидно е минала без подозрение.
— Мразя хората, които казват: „Нали ти казах“.
— Признавам, това ми е недостатък. А съм прав толкова често, че околните наистина могат да започнат да се дразнят.
Той се шегуваше. Бяха като в капан в тясното пространство на металния шкаф, а това въобще не го притесняваше. Искаше й се да го убие.
— Всъщност трябва да сме благодарни, че не спазиха обичайната процедура.
— И как ще слезем от караваната, когато стигнем крайната цел? — процеди тя през зъби.
— Ще импровизираме. Ще измислим нещо.
— Това не ми е в характера. Ти можеш да постъпваш така. Аз имам нужда от план.
— Много добре. Да съставим план. Ти си първа.
— Ще ни открият, като започнат да разтоварват. Трябва да се измъкнем преди това.