— Знам. Имам споразумение с бащата на Майкъл да се грижи за него, ако е необходимо. Той го обича, но не можеше да го взема при себе си през онази първа година. Обаче сега Майкъл е много по-добре.
— Той има нужда от теб.
— Млъкни, Джок. Как бих могла… — Тя разтри слепоочията си, защото имаше силно главоболие, и прошепна: — Вината е моя. Те продължават да го правят. Как бих могла да им позволя?
— МакДъф познава много влиятелни хора. Мога да го помоля да се обади на някого от вашето правителство.
— Знаеш, че опитах това. Обадих се на всички, които познавам. Те ме потупваха по рамото и ми казваха, че истерията ми е напълно разбираема. Казваха, че Санборн е уважаван бизнесмен и че няма доказателства, че той е чудовището, за което го смятам. — Тя изкриви устни. — Когато стигнах до последното копеле, което беше станало сенатор, аз вече наистина бях изпаднала в истерия. Не можех да приема, че не искат да ми повярват. Бях сигурна, че са подкупени. Всички бяха подкупени — от най-долното до най-горното стъпало. — Тя уморено поклати глава. — Твоят МакДъф ще се сблъска със същата стена. Не, трябва да стане по моя начин. — Тя стисна устни. — Ти грешиш, мога да го убия. И това нищо няма да ми причини. Няма да позволя на Санборн да ме нарани повече, отколкото вече ме е наранил.
— Тогава, позволи ми да направя това за теб. Това решение е много по-добро.
Джок говореше уж просто така, без да настоява.
— Защото ти няма да бъдеш измъчван от чувство за вина? Това е лъжа. И ти ще имаш угризения. Не си чак толкова загрубял.
— Нима? Знаеш ли колко убийства съм извършил?
— Не. Ти също не знаеш. Точно затова и ми помогна. — Тя пусна кафе машината и се подпря на плота. — Един от охраната ме видя. Дори може би повече от един. Не съм сигурна.
Той замръзна.
— Това не е добре. Успяха ли да те уловят видеокамерите?
Тя поклати глава.
— Носех тежко палто, а косата ми беше прибрана под кепето. Сигурна съм, че никой не ме видя, докато не стана време да си тръгна, а и тогава ме зърнаха само за минута. Всичко ще е наред.
Той поклати глава.
— Да, всичко ще бъде наред. Никой няма да се обади в полицията. Санборн не иска да привлече вниманието. Няма да съобщи за нищо необичайно в сградата с лабораториите.
— Но сега те ще са нащрек. Това тя не можеше да отрече.
— Ще внимавам.
Джок отново поклати глава.
— Не мога да позволя това — каза той нежно. — Може би МакДъф ме е заразил със своето чувство за отговорност. Убих моя собствен демон преди години, но те насочих в правилната посока, за да се справиш със Санборн. Ти можеше и никога да не го откриеш, ако не те бях завела при него.
— Щях да го намеря. Само че щеше да ми е необходимо повече време. Фармацевтичната компания „Санборн“ има лаборатории навсякъде по света. Щях да проверя във всяка една от тях.
— Бяха ти необходими осемнайсет месеца, за да стигнеш дотук.
— Не можех да повярвам. Или може би не можех да го приема. Беше прекалено грозно.
— Животът може да бъде много грозен. Хората — също.
Тя го гледаше и си мислеше, че Джок никога не би могъл да бъде грозен. Той беше може би най-красивият човек, когото беше виждала. Беше строен, в началото на двайсетте, с руса коса и черти на лицето, които бяха забележителни. Нямаше нищо женствено в него, беше абсолютно мъжествен, но лицето му беше… красиво. Нямаше друга дума, с която да може да се опише.
— Защо ме гледаш? — запита Джок.
— Не би искал да знаеш. Ако ти кажа, ще накърня мъжката ти шотландска гордост. — Тя си наля чашка кафе. — Снощи имах пациентка на име Елспет. Това име е шотландско, нали?
Той кимна.
— Добре ли се справя тя?
— Така мисля. Надявам се. Тя е много сладко малко момиченце.
— А ти си много добра жена. — Той направи пауза. — Която се опитва да избегне спора със смяна на темата.
— Аз не споря. Това е моята битка. Аз те помолих да ми помогнеш и така те замесих, но няма да ти позволя да приемеш никакъв риск, нито да изпиташ чувство за вина.
— Вина? Господи, ако помислиш, ще разбереш колко глупаво е това. Душата ми сигурно вече е черна като въглищата в ада.
Тя поклати глава.
— Не, Джок. — Прехапа долната си устна. По дяволите, не искаше да го каже. — Оценявам това, което направи за мен, но може би вече е време да ме оставиш.
— Това няма да се случи. Ще поговорим по-късно. Довиждане, Софи — Джок тръгна към вратата. — Обещах на Майкъл да го взема след мача днес следобед, така че няма защо да се тревожиш, ако си заета. Лягай и се опитай да заспиш. Каза ми, че имаш важна среща в един следобед.