— Не трябва да правиш това за мен, знаеш го. Никога не съм очаквала нищо от теб.
— За мен също е изненада. Не съм свикнал, не знам как да го правя и това ме подлудява. Не ме бива във всичките тези емоционални неща. Да се стигне до секс е лесно, но не мога… — Пое си дълбоко дъх. — Не исках да споменавам секса точно сега. Просто ми се изплъзна от устата. Но какво, по дяволите, очакваш? Аз съм мъж.
— И ме уважаваш толкова много.
Той я отблъсна леко назад и я погледна в лицето.
— Истина е. Ти си умна, мила и си добра майка. А аз добре мога да преценя майчинските грижи, защото съм израснал в домове на приемни майки. Не е твоя вината, че в момента си объркана.
— Не съм объркана. Ти трябва да си най-нетактичният човек на земята и не мога да се справя с теб в…
— Тихо. — Той отново я взе в прегръдките си. — Ще си държа устата затворена. Поне ще се опитам. Но ако започнеш да хвалиш Едмъндс, не знам. Нищо не обещавам. Той не те е заслужавал.
— Беше човек на благоприличието. Не е била негова вината, че се е оженил за неподходяща…
Тя не довърши. Нямаше да се опитва да го убеждава, а и беше добре, че има някой, който е изцяло на нейна страна. Поне в този момент на болка и отчаяние. Утре той вероятно ще извърне глава, но сега беше тук и й предлагаше помощта, от която тя отчаяно се нуждаеше.
— А и щеше да е жив, ако не бях аз.
— Чудесно. Друга жертва, за която си отговорна ти. Не се ли уморяваш някога да носиш цялото това бреме на вината? — Той се изправи, като я повлече със себе си. — Ако той беше с теб, двамата заедно щяхте да се борите против Санборн. И това можеше никога да не се случи. — Бутна я върху леглото и легна до нея. — Не се сковавай така. Няма да ти се нахвърля. Просто ще се схвана, ако трябва цяла нощ да остана седнал. — Отново я притисна към себе си. — Добре ли е така? Ако не е, ще те оставя сама. Обещавам.
— Истината ли казваш? — запита тя неспокойно.
— Вероятно не. Както казах, аз не съм особено чувствителен. Имам навика да се налагам въпреки всичко, когато смятам, че съм прав. И вероятно ще направя всичко възможно да те убедя.
Тя не искаше да спори с него. Вярваше, че искрено се опитва да й помогне и поне тази вечер не е заплаха за нея. Радваше се, че има някой при нея в мрака.
— Прекалено много говорим… — Тя затвори очи. — Остави ме да спя, Ройд.
— Разбира се. — Той зави грижливо и двамата. — Наспи се добре. Аз ще пазя твоята безопасност, Софи.
Той ще бди над нейната безопасност. Странно… Дейв никога не беше произнасял тези думи. Бракът им май не засягаше техните първични инстинкти. Той я развеселяваше, изпълваше я с възхищение заради интелектуалните си качества и, да, тя харесваше тялото му. В началото те имаха най-обикновени цели, по-късно се роди Майкъл. Той беше обичал Майкъл…
— По дяволите! — каза Ройд. — Престани да плачеш. Не ми харесва.
— Това е грубо. — Тя отвори очи и погледна смръщеното му лице. — Ти не плака ли, когато умря брат ти?
Той мълча малко.
— Да. Но онова бях аз. Не ми харесва, когато ти плачеш. Не знаех, че ще се чувствам така. — Той стисна устни. — Но щом трябва, плачи.
— Благодаря — каза тя с голяма доза ирония. — Ще плача.
Той остави главата й да легне върху възглавницата.
— Говоря все това, което не трябва. Вероятно искаш Джок да беше тук. Той сигурно знае как да се справя в подобни моменти.
— Не, не искам Джок. Искам да дойде, но с Майкъл. — Тя отново затвори очи. — И, да, той е много по-чувствителен от теб. Но вярвам, че се опитваш да ми помогнеш, и го оценявам. Дай ми само няколко часа и няма да имам нужда от нито един от двама ви.
— Добре. — Голямата му длан отново я милваше по косата. — Ще направя каквото искаш… Поне през следващите няколко часа.
Тя отново усещаше тромавите му ласки. Обикновено, всичките му движения бяха грациозни, по не и сега. Очевидно за него това беше нова и необичайна ситуация, той не знаеше какво да направи и това ужасно го безпокоеше. И го правеше заради нея.
— Благодаря ти.
Този път в тона й нямаше сарказъм.
— Няма защо. — Притисна се в нея и прошепна: — Аз също се радвам, че Джок не е тук…
Тя спеше. Трябваше да я освободи от прегръдките си. Не, още не. Ройд се взираше в мрака, все още здраво прегърнал Софи. Не искаше да се събуди и да открие, че е сама. В момента и без това се чувстваше самотна и уязвима. Неговото присъствие може би не беше онова, което тя желаеше, но ако беше така, това беше прекалено лошо. Той беше пристанище в бурята, която я поглъщаше. Това, че го беше приела, показваше колко самотна се чувства.