Защо, по дяволите, беше положил толкова много усилия да я убеди, че трябва да остане с нея? Болката й не би трябвало да има значение за него.
Но имаше.
Тя имаше значение за него. Ставаше прекалено близък с нея. Наблюдаваше я, говореше с нея, беше видял страховете й, беше видял смелостта й. Бореше се с емоциите си, не искаше това да означава нещо за него. Но не ставаше. Трябваше да полага усилия, за да стои на разстояние от нея, да се бори с желанието да я докосне, да я погали, да я успокои.
Секс.
О, да, определено имаше желание за секс. Възбудата на тялото му в този момент беше доказателство за това. Не беше лесно да лежи така до нея и да се въздържа. И защо да не легне върху нея? Този въпрос май беше лишен от здрав разум. Той не беше известен с въздържанието си, но Софи беше много уязвима в този момент. Можеше да я накара да го поиска. Какво, по дяволите, нима се опитваше да се покаже благороден? Винаги вземаше секса, където и да го намереше, поне докато това не нараняваше жените. Софи беше издръжлива, но не даваше и пет пари за него. Нямаше да я нарани, ако правеше секс с нея една нощ.
Ако това беше секс за една нощ. Не беше сигурен, че една нощ щеше да е достатъчна за него.
„Престани да мислиш за това.“ Беше й обещал нещо, а това го правеше само по-…
Тя простена и се притисна в него.
По дяволите.
Лицето й беше само неясно бледо петно в мрака, но той виждаше сенките, които миглите й хвърляха върху бузите. Изглеждаше безпомощна като дете.
По дяволите, тя не беше дете, а жена, която имаше дете и беше преживяла истински ад през последните няколко години. Сексът би могъл да бъде утеха за нея. Не трябваше да бъде…
Не трябваше да си намира извинения за онова, което искаше да направи, защото сексът не би й донесъл утеха в този момент. Сексът нямаше да се случи, защото й беше дал онова проклето обещание.
Тя миришеше на лимонов шампоан и сапун. Трябваше да потуши огъня в себе си. Трябваше да мисли за нещо друго. Той не беше дете. Може и да не беше свикнал на въздържание, но можеше да постъпва така, както трябва.
Надяваше се, че може. Притисна я до себе си.
Нощта щеше да бъде дълга.
Глава 11
Слънчевата светлина на късното утро струеше в хотелската стая, когато, на следващата сутрин, Софи отвори очи. Ройд не беше вече до нея. Обзе я чувство за самота. Глупаво беше. Разбира се, че беше сама. През нощта на няколко пъти се беше стряскала и събуждала и той беше там, до нея, но това не означаваше, че той…
— Добро утро. — Ройд стоеше на прага. — Как си?
— По-добре. — Тя изкриви устни. — Или може би не. Може просто да съм претръпнала и да съм станала безчувствена. Но поне мога да мисля сега.
— Тогава, по-добре вземи душ и се облечи. Трябва да се махнем оттук.
— Сега? — Тя седна в леглото. — Веднага?
— Колкото по-бързо, толкова по-добре. — Той й подхвърли някакъв вестник. — Ти отново си на първа страница. Общо взето, същата история, но снимката е добра, а ние не искаме някой да те разпознае, нали? — Направи пауза. — Има също и снимка на Майкъл. Полицията се тревожи за неговата безопасност.
— Аз — също. — Тя сведе поглед към снимката на Майкъл. — Мислят, че ще убия сина си? Мислят, че съм полудяла?
— Баща ти е убил майка ти.
— И лудостта в моето семейство е наследствена? — Тя спусна крака на пода. — Ще съм готова след трийсет минути. Достатъчно бързо ли е?
Той поклати глава.
— Ще опаковам багажа ти вместо теб.
Тя стана от леглото и тръгна към банята.
— И аз мога да го направя.
— Не мога да бездействам и да те чакам. — Той отиде до бюрото и изключи лаптопа й от контакта. — Трябва да правя нещо.
Разбираше го. Той изглеждаше неспокоен и напрегнат.
— Тогава, провери дали ще намериш нещо за „Констанца“. Не го направихме снощи.
— Да, снощи ти дойде малко много — каза той. — Но аз проверих, когато станах тази сутрин. Португалски кораб, но плава под знамето на Либерия. Корабът е на цели четирийсет и две години и се дава под наем за неограничено време. — Направи пауза. — Интересното е, че последният човек, който го е наел, е Саид Бен Кафир.