— Частно летище, което се намира между това място и Ричмънд, Вирджиния. Много частно, ако мога така да се изразя. Много дискретно.
— И ти вече си уредил всичко?
— Започвам да те опознавам по-добре. Знаех кое ще е първото, което ще искаш да направиш. Дори се обадих на Джок и му казах да се увери, че Майкъл няма да чуе за смъртта на Едмъндс от някой друг. — Направи гримаса. — Надявах се само, че няма да пожелаеш да местим Майкъл от имението на МакДъф.
— Все още мога да го направя.
— Но това ще е повече от необходимото. Ще трябва да се справя.
— Не, аз ще трябва да се справя. Майкъл е моя отговорност. — Тя извърна поглед. — Иска ми се да можех да се справя и без твоята помощ. Тъкмо си казвах, че не мога да разчитам повече на теб, а после отново те помолих за помощ.
— Не се тревожи за това. Аз съм като котките — никога не падам по гръб.
Нещо в тона му я накара да вдигне поглед към лицето му. Изражението му беше абсолютно непроницаемо. Той й хвърли кос поглед и се усмихна.
— Ти се съмняваш в мен. Мили Боже, аз не съм рицар в блестящи доспехи. Объркваш ме с Джок. След изминалата нощ трябва да си разбрала, че не вярвам особено в добрата човешка природа и аз самият не съм склонен на нежности.
— Изминалата нощ беше изненада за мен — каза тя бавно.
— За мен също беше изненада. — Той стисна по-здраво кормилото. — По повече от един начин. Аз не съм от хората, които умеят да се въздържат, нито съм известен с толерантността си.
Тя застина.
— Не съм те молила за толерантност. Нямам нужда от нея. Чувствата ми към Дейв са единствено моя работа.
— Не говорех за Едмъндс. — Той натисна копчето на радиото. — С това аз също мога да се справя. Ако наистина все още имаше чувства към него, щеше да ме удариш с лампата по главата. Ти не го направи, затова помислих, че вече си достатъчно далеч от тази връзка, за да видиш истината в думите ми.
Искаше й се да го отрече, но той беше прав. Защо искаше да заслепи сама себе си след смъртта на Дейв, а беше готова да признае истината, докато той беше жив?
— Всичко е наред. — Той изучаваше изражението на лицето й. — Когато умре някой, хората винаги са склонни да му приписват повече добро, отколкото е заслужавал приживе. Освен ако не е някой като мен, ревнив и готов да се държи като звяр.
— Ревнив?
— Да, казах го. — Той подчерта думите с тона си. — Казах го нарочно, защото искам да започнеш да мислиш по този въпрос. Искам да легна с теб. Искам го почти от деня, в който те срещнах.
Тя почувства как я обзе топлина. Май започваше да полудява.
— Както каза, ти си бил в джунглата прекалено дълго — каза тя неспокойно.
— Не бих легнал с всяка жена. Искам да легна с теб.
— Да, разбира се.
— Но не искам да пресилвам нещата. Не настоявам в момента. Така че забрави за това, облегни се назад и се заслушай в музиката.
— Да забравя? — Тя го изгледа така, сякаш не вярваше на ушите си. — Не искаш да го забравя, сигурна съм.
— По дяволите, не. Искам думите да останат в подсъзнанието ти, да се сещаш понякога за тях, докато постепенно свикнеш с идеята за това.
Тя навлажни устни.
— Това няма да се случи.
Той не обърна внимание на думите й.
— Мисля, че ще започнеш да ме харесваш. Не съм изискан и светски човек. Няма да ти шепна сладки глупости в ухото. Не принадлежа на света, който си споделяла с Едмъндс. Завършил съм само гимназия, на всичко друго съм се научил сам. Онова, което виждаш, е това, което получаваш. Така стоят нещата при мен. Не се страхувам, че не мога да отговоря на изискванията ти. Мога да направя всичко, което се налага. И се обзалагам, че те искам повече от всеки мъж, когото си срещала. Няма да бързам, ще направя така, че и ти да ме желаеш толкова силно.
Тя го гледаше втренчено и се опитваше да измисли какво да каже.
— Ще ме харесаш — повтори той тихо.
— Не искам да…
— Както казах, аз няма да упражня никакъв натиск. — Ройд настъпи педала на газта. — Знам кои са важните за теб неща. Ти имаш работа, която трябва да свършиш. — Усмихна се. — Просто си помисли за това.
Как би могла да не мисли? По дяволите!
Едрото му тяло беше само на сантиметри от нейното и сърцето й заби учестено. Тя се облегна назад и затвори очи. Беше й казал да се заслуша в музиката. Да, щеше да слуша музиката.
— Каква е историята този път? — запита Бош, когато Санборн вдигна слушалката. — Дали полицията я е открила вече?