Замъкът беше огромен и страшен, издигаше се величествено над местността. Напомняше на Софи за нещо, сякаш излязло от страниците на „Айвънхоу“.
— Настъпи газта, тогава. Трябва да видя Майкъл.
— Ще му кажеш още тази вечер?
— Няма смисъл да отлагам. Трябва да чуе за смъртта на Дейв от мен. — Тя смръщи вежди. — Не съм сигурна, че няма да ме открият и да се опитат да ме арестуват.
— Мисля, че можеш да си сигурна, че това няма да се случи — каза Ройд. — От това, което Джок ми е разказвал за МакДъф, мисля, че не е лесно да го изненада човек.
— Аз не съм сигурна в нищо… Спри!
Почти блъснаха една овца, която беше изтичала обратно на пътя. Софи слезе от колата, ритна овцата, тя се отмести от пътя и Софи се върна отново в колата.
— Сякаш ще ни е необходима цялата вечер, за да стигнем до портите.
— Мисля, че пътят вече е разчистен. — Ройд натисна внимателно педала на газта и колата тръгна по-бързо. — Това място сякаш е насред пустошта. Изненадан съм, че МакДъф няма по-добри…
— Спри.
От сенките до портите се беше появила охраната. Носеше карабина М-16, а когато колата спря, той освети лицата им с фенерче.
— Мис Дънстън?
— Да. — Тя заслони очите си с ръка, за да ги предпази от светлината. — Изгасете това проклето нещо.
— След малко. — Той гледаше някаква снимка, която държеше в ръка. — Съжалявам. — Отмести лъча на фенерчето встрани. — Трябваше да съм сигурен. Лердът не е глупав. Аз съм Джеймс Кемпбъл.
— Откъде имате снимката ми?
— От Джок. — Той погледна Ройд. — Мистър Ройд?
Ройд кимна.
— А сега ще се отместите ли, за да можем да влезем?
Мъжът поклати глава.
— Лердът каза да ви изпратя на игрището за футбол, когато пристигнете. Той и момчето са там. — Той посочи вдясно. — Слезте от колата, заобиколете замъка и тръгнете към скалата.
— Това не ми харесва. — Ройд отвори вратата. — Аз ще отида, Софи. А ти вкарай колата вътре. Не виждам как МакДъф може да рискува, като позволява на Майкъл да тича на открито.
— Да рискува? — Тонът на Джеймс Кемпбъл издаваше дълбоко възмущение. — Няма никакъв риск. Лердът е там.
Със същия тон можеше да каже: „Супермен е там“. Очевидно този мъж уважаваше лерда толкова, колкото и Джок. Това беше окуражаващо.
— Ще дойда с теб. — Тя слезе от колата и се присъедини към Ройд. — Джок с тях ли е?
Кемпбъл кимна.
— Тогава, обадете му се и му кажете, че отиваме при тях — каза Софи и изравни крачка с тази на Ройд.
— Можеше да ме оставиш аз да се справя с това — каза Ройд тихо.
— Можех. — Тя ускори крачка. — Но се съмнявам, че въобще има нещо, с което да се справим. Не мисля, че някой от хората на Санборн ще си направи лагер пред портите на замъка.
— И искаш да видиш Майкъл възможно най-скоро.
— О, да! — прошепна тя. — Не очаквам това с нетърпение, но искам да свърши колкото може по-бързо.
Той замълча.
— Няма ли да ми позволиш да отида напред и да проверя?
— Ние сме заедно в тази работа. Аз взех решението. Ако това е някакъв капан, тогава…
— Майкъл.
Тя беше майка на Майкъл. Трябваше да е жива, за да го защити. Пое дълбоко дъх и спря.
— Добре. Иди напред. Ако не се върнеш до пет минути, аз ще се върна в замъка, като избегна от вниманието на Кемпбъл при портата.
— От него не е лесно да се избяга — каза Джок, който се появи на пътеката пред тях. Беше гол от кръста нагоре и много изпотен, но им се усмихваше. — А ако успееш да му избягаш, ще трябва да уволня горкия човек. — Той й подаде ръка и сбърчи нос. — Здравей, Софи. Щях да те прегърна, но в момента мириша отвратително. МакДъф и Майкъл здравата ме изпотиха.
— Какво?
— Ела.
Той се обърна и изчезна в мрака. Тя смръщи вежди и го последва. Изпотили са го здравата? За какво ли говореше той?
После тя зави зад ъгъла на замъка и видя ивицата земя, която служеше за футболно игрище. Беше равно парче земя, оградено от двете страни от скали. А по него тичаха Майкъл и висок тъмнокос мъж с голи гърди, облян в пот също като Джок. Косата му беше завързана отзад на конска опашка. И двамата се задъхваха, смееха се и изглеждаха най-безгрижните същества на света.
Софи ги гледаше шокирана. Не такъв си представяше тя Майкъл, докато пътуваше насам. Той изглеждаше… свободен. Тя се почувства щастлива, а после изпита ужас при мисълта, че ще трябва да сложи край на тази негова радост.