— Мамо!
Майкъл вдигна поглед и я видя. И затича към нея. Тя падна на колене и разтвори прегръдки за него. Ръцете й го обгърнаха здраво и го притиснаха към тялото й. Той миришеше на сол, пот и сапун. Господи, колко го обичаше! Прочисти гърлото си.
— Какво правите тук навън? Играете? Не трябваше ли да си в леглото?
— Чаках те. — Той направи крачка назад. — А и лердът нямаше нищо против. Той казва, че футболът е полезен за душата по всяко време на деня и нощта.
— Страхувам се, че не съм съгласна. — Тя отметна косата назад от челото му. — Но не изглеждаш по-зле, наистина.
— Чувствам се чудесно. — Той погледна през рамо. — Това е майка ми. А това е граф Коно, лерд на имението МакДъф. Той има още много други имена, но не мога да ги запомня всичките. Предполагам, че сега ще спрем играта, сър.
— Много лошо. — Лердът вървеше към тях. — Очарован съм да се запозная с вас, мис Дънстън. Надявам се пътуването ви да е минало без проблеми.
— Да. Докато не стигнахме дотук и не видяхме, че пътят е зает от стадо овце.
Той смръщи вежди.
— Така ли?
— Така. — Тя направи усилие и освободи Майкъл от прегръдките си. — Трябва да говоря със сина си насаме. Ще ни оставите ли?
— Не. — МакДъф се обърна към Ройд и му подаде ръка. — Ти си Ройд?
— Да. — Той бавно пое и разтърси ръката на лерда.
— Ще заведеш ли Майкъл и мис Дънстън в замъка? Трябва да си поговоря с Джок. Ще го накарам да извика Джеймс, който да ви покаже стаите.
— Майкъл и аз можем да говорим и тук — каза Софи.
МакДъф поклати глава.
— За него това място е специално сега. Не искам представата му да бъде развалена от каквото и да било. Ще говорите някъде другаде.
Той се обърна и направи знак на Джок.
Арогантно копеле.
— Развалена?
Тревожният поглед на Майкъл не се отделяше от лицето му. Лердът го прегърна през раменете.
— Ще влезем в замъка.
— Знаех си, че нещо не е наред — прошепна той. — Кажи ми.
— Не се опитвам да крия нищо от теб — каза тя нежно. — Но, изглежда, не можем да разговаряме тук. Да отидем в стаята ти. — Тя го побутна към пътеката. — Ройд?
— Ще съм зад вас, когато стигнете до замъка, за да знам, че сте в безопасност. След това няма да имате нужда от мен, нали?
Тя искаше да му каже, че май непрекъснато има нужда от него. Беше започнала да свиква с неговата компания и сила, на която несъзнателно разчиташе през последните няколко дни. Това обаче нямаше нищо общо с връзките, които привързват двама души един към друг. А въпросът, който предстоеше, засягаше само нея и сина й. Софи кимна и тръгна по пътеката.
— Не, няма да имаме нужда от теб.
Ройд гледаше как Софи и Майкъл прекосяват вътрешния двор на замъка и вървят към входната му врата. Раменете на Софи бяха твърдо изправени — като че ли се беше стегнала, за да понесе някакъв удар. Беше виждал тази стойка на тялото й и преди. Откакто я беше срещнал, тя като че ли не получаваше нищо друго от живота, освен удари. И ги понасяше с все същото търпение и сила.
Когато вратата се затвори след тях, ръцете му от двете страни на тялото се свиха в юмруци. Господи, чувстваше се безпомощен! Тя вече страдаше, а щеше да страда още повече, докато разказваше на Майкъл за баща му.
Е, той не можеше да направи нищо по този въпрос. Беше външен човек. Така че, трябваше да потуши импулса да изтича след тях и да направи нещо полезно. Обърна се и тръгна обратно към мястото, където разговаряха Джок, МакДъф и Кемпбъл, охраната. Той се намеси в разговора им с:
— Окей, какъв е проблемът?
МакДъф повдигна вежди.
— Проблемът?
— Проклетите овце. Когато Софи ти каза за овцете на пътя, ти реагира… Разтревожи се. А после пожела да говориш с Джок. Какво има?
— Може да е съвпадение — каза МакДъф. — Може би съм искал да кажа на Джок да помогне на мис Дънстън, когато тя има нужда от това.
— Глупости.
Кемпбъл направи крачка напред.
— Не можеш да говориш на лерда по този начин — каза той тихо. — Искате ли той да си отиде, сър?
— Спокойно, Джеймс, всичко е наред — каза МакДъф. — Отиди да вземеш няколко от хората ми и се върнете тук след десет минути.
— Сигурен ли сте? — запита Кемпбъл. — Той няма да е проблем за мен.