Джок се засмя.
— Не бъди толкова сигурен. Той би бил проблем дори за мен, Джеймс. — Посочи с палец към замъка. — Десет минути.
Кемпбъл се обърна и тръгна към вратата.
— Овцете — повтори Ройд.
— Кажи му — каза Джок на МакДъф. — Можем да го използваме, ако е онова, което мислим.
МакДъф мълча един миг, после сви рамене.
— Прав си. — Погледна към хълма. — Овцете никога не трябва да са на пътя. Хълмовете са моя собственост, но позволих на Стивън Дермот и на неговия син да отглеждат малко стадо там. Неговият род има това право от поколения. Стивън уважава моите права и много внимава да не ги наруши. Никога досега не е позволявал на овцете да излизат на моя път.
Ройд също погледна към хълмовете.
— Трябва да се провери какво е станало с Дермот. — Извърна поглед. — И да се изследва местността.
— Никакви въпроси? Никакви спорове по отношение на съвпаденията? — запита МакДъф.
— Едно от първите правила, които научих по време на обучението си, е, че всичко, извън обичайното, е подозрително. — Той погледна през рамо към Джок. — Ще дойдеш ли с мен?
— Вярвам, че можеш и сам да се справиш. — И тихо добави: — Израснах в игри по тези хълмове. Играех със сина на Стивън, Марк. Ще отида с МакДъф.
Ройд кимна.
— Ако не видя никого, ще се върна тук и ще ви прикрия.
— Джеймс и още няколко от хората ни ще направят това — каза МакДъф. — Мога да изпратя някои от тях и с теб.
— Не, само ще ми пречат.
— Те познават терена.
— Ще ми пречат — повтори Ройд. — Не искам да се наложи да се грижа и за някого другиго, освен за себе си.
— Кемпбъл и останалите не са безпомощни — каза МакДъф. — Служили са с мен във флота.
— Добре. Ти ги вземи.
И той тръгна по пътя. Дали го наблюдаваше някой? Вероятно. Но още няколко метра щеше да е извън обсега и на карабина. А после ще се скрие между дърветата в подножието на хълма…
— Свадливо копеле! — измърмори МакДъф, като се обърна към Джок. — Мисля, че съм малко ядосан. По-добре ще е за него да е добър. Винаги ли е такъв?
— Той е добър — каза Джок. — И, да, обикновено е ужасно груб. Може би само е малко по-раздразнителен от обикновено. Мисля, че долових у него разочарование и стаен гняв. Вероятно защото нещата не се развиват така, както той иска.
— А кога нещата се развиват според желанията ни?
— Но Ройд трябва да се справи със Софи Дънстън, а не знае как да направи това. — Сви рамене. — Вероятно въобще не знае как да общува с жените. За него е препятствие това да се съобразява и с някого другиго, докато единственото му желание е да докопа Санборн и Бош. — Той надникна над рамото на МакДъф. — Ето ги Джеймс и момчетата. Да тръгваме към пасището и кошарата.
Глава 12
Наблюдаваха го. Ройд се спря в сянката на едно дърво и се заслуша. Вятърът шумолеше в клоните. В далечината се чуваше блеенето на овцете. Погледна към върха, където дърветата растяха нагъсто. Ако имаше някой там, той щеше да се превърне в мишена в момента, в който излезеше от прикритието си и започнеше да се катери нагоре.
Ако имаше някой там горе. Той самият би избрал тази позиция. Оттам можеше да се стреля точно, но после пък щеше да възникне проблемът да се спусне надолу по склона, почти лишен от растителност, която би могла да се използва за прикритие. По-добре беше да остане тук, в подножието, където растителността беше в изобилие, а пътят — наблизо, в случай че трябваше бързо да се оттегли.
Освен това, той усещаше копелето в мрака.
Беше близо. Дяволски близо.
Дали имаше карабина или друго оръжие? Съмняваше се. Ако имаше, не искаше да го използва или щеше да се опита да стреля преди това. Ройд се движеше бързо, на зигзаг, през дърветата, но куршумът беше най-бързият начин да елиминираш врага. Направи крачка встрани, после една напред и се показа малко на светлината на луната, преди да се скрие обратно.
Никой не стреля. Може би онзи не искаше да вдигне шум.
Но все още беше там и чакаше.
Значи Ройд щеше също да чака. Той се притисна в дървото. Три минути. Четири минути.
„Хайде. Размърдай се. Ще стоя цяла нощ, ако трябва, копеле.“
Никакъв звук, освен воя на вятъра… Овцете…
Изминаха още шест минути.
Най-тихият възможен звук, на няколко метра от мястото, където стоеше той. Сякаш някой се подхлъзна…