По дяволите! Май не беше казала подходящите думи.
— Задължението и дългът не са лоши неща. Когато изпълняваш задълженията си към човек, когото обичаш, това е радост. — Тя го целуна по бузата. — Ти си радост за мен, Майкъл. Моята радост. Никога не се съмнявай в това…
Имаше кръв навсякъде. По пода, по масата, струйка кръв се процеждаше и изпод затворената врата, която водеше към съседната стая. МакДъф стоеше на прага. Започна несдържано да ругае.
— Разчистване — измърмори Ройд, като погледна над рамото на МакДъф към хаоса, който цареше в стаята.
— Млъкни! — каза МакДъф грубо. — Джеймс, колко хора живееха тук?
— Старият Дермот, съпругата му, синът му. Когато се разведе, синът му доведе тук и малкото си момиченце, което дотогава живееше в Глазгоу. — Джеймс навлажни устни. — Тази кръв… Искаш ли да проверя стаите?
— Не, аз ще го направя. — Той прекоси стаята и отвори другата врата. — О, Господи!
Джок и Ройд го последваха.
— Господи! — каза Джок, като видя клането. — Дермот?
— Трудно е да се каже. — Гласът на МакДъф беше дрезгав. — Някой просто е накълцал лицето му. — Влезе в стаята.
— И не се е задоволил с Дермот.
На пода лежеше жена. Сивокоса, слаба, с кафяви очи, втренчени невиждащи в тях. От ъгълчето на устата й се стичаше кръв.
— Маргарет, съпругата на Дермот. — Джок стисна устни. — Кучи син! — Погледът му обходи стаята. — Къде са синът на Дермот, Марк, и неговото дете?
— Може би са успели да избягат. — Лицето на Джеймс Кемпбъл беше силно пребледняло. — Господи, надявам се!
— Потърсете ги — каза Ройд. — Претърсете всеки сантиметър наоколо. Надявам се да си прав, но Девлин рядко пропуска целта.
— Дете? — запита Кемпбъл. — Едно дете не може да бъде…
— Потърсете ги — каза Джок.
Кемпбъл кимна рязко и излезе от стаята. Джок коленичи до Дермот, като гледаше обезобразеното му лице.
— Това е прекалено. Нарочно го е направил. За пример или просто се е забавлявал, Ройд?
— На него това му харесва — каза Ройд. — Дори още преди РЕМ-4, той беше убиец. Санборн го избра, защото смяташе, че най-добре ще се поддаде на обучението. — Обърна се към МакДъф, който стоеше и също гледаше надолу към Дермот. — Аз ще го заловя. — Устните му се изкривиха. — Ще го заловя на всяка цена! Забих ножа в него и той няма да го забрави. Това лудо копеле има много, много дълга памет.
— Аз също. — Устните на МакДъф бяха здраво стисна ти. — Аз ще съм този, който ще отреже топките на този кучи син. Дермот беше един от моите хора. — Той се завъртя рязко на пети. — Да отидем да намерим сина на Дермот.
Срещнаха Кемпбъл, който вървеше към къщата.
— Кладенецът. — Той преглътна и кимна с глава към каменния кладенец малко по-нататък. — Той е от другата страна на кладенеца.
— Мъртъв? — запита МакДъф.
Кемпбъл кимна.
— Трябва да има петдесет прободни рани по тялото му.
МакДъф мълча известно време.
— А момиченцето?
— Мислим, че е в кладенеца. Осветихме дъното. — Той отново преглътна. — Или поне части от нея са в кладенеца. Той трябва да… я е заколил.
МакДъф отново изруга и тръгна към кладенеца.
— Няма нужда и вие да проверявате, сър. Онова там е синът на Дермот. — Кемпбъл се завъртя на пети. — Познавам го. Не мога да сгреша.
— Не се съмнявам в теб — каза МакДъф. — Просто искам да видя със собствените си очи.
— Защо? — запита Ройд, когато двамата с Джок се изравниха с него. — Щом е мъртъв, значи е мъртъв, МакДъф.
— Трябва да запомня това.
МакДъф стигна до кладенеца и втренчи поглед в мъжа, който лежеше на земята.
— Времето ни прави номера. Омразата може да изчезне, ако не се поддържа, а паметта е най-доброто гориво. Вие може и да не разбирате, но аз не искам никога да забравя стореното от Девлин, дори да минат години, преди да го хвана.
— О, аз прекрасно разбирам — каза Ройд.
МакДъф го погледна.
— Вярвам, че разбираш.
Стегна се и после освети с фенерчето дъното на кладенеца. След което го изключи.
— Прав си, Джеймс. — Гласът му беше дрезгав. — Заклал я е. Направо я е разфасовал.
Извади мобилния си телефон.
— Ще се обадя на съдията. Остави хора тук горе, за да го посрещнат, Джок. Останалите ще се върнем в замъка.
— Аз ще остана — каза Джок. — Не искам да го оставям сега. Той беше мой приятел. Какво да кажа на съдията и хората му?