— Нищо. Някакъв психопат, който случайно е минал от тук. — МакДъф обърна гръб на кладенеца. — Не искам те да ми пречат.
И тръгна обратно към къщата. Ройд го наблюдаваше, докато той правеше знак на Кемпбъл и хората му да го последват.
— Той е много чувствителен човек. И наистина ще преследва Девлин докрай.
— Разбира се — каза Джок. — Не искам да съм на мястото на Девлин, когато го хване.
Ройд смръщи вежди.
— Не знам дали ми харесва фактът, че и той се намесва в тази работа.
— Прекалено е късно. МакДъф вече е замесен. Той можеше и да остане на заден фон, ако въпросът беше само в това да защити Майкъл. Но сега, когато Девлин уби неговите хора, няма такъв шанс. — Джок последва МакДъф в къщата. — А ти по-добре се върни в замъка и се погрижи за неговата охрана. Искаш ли да се обадя да изпратят кола?
Ройд поклати глава.
— Ще се справя.
Той също се обърна и закрачи по пътеката след МакДъф.
Девлин.
Защо Санборн беше изпратил това лудо копеле в замъка? Би трябвало да знае, че ще последва кървава баня.
Или може би не. Девлин винаги е бил достатъчно умен, за да накара Санборн да вярва, че той напълно контролира нещата. През последните седмици, след като беше успял да се отърси от ефектите на РЕМ-4, Ройд беше започнал да подозира, че Девлин не е манипулиран, а той манипулира. На Девлин му харесваше онова, което вършеше. Той обичаше кръвта и чувството за власт и сила, която убиването на хора дава. И той можеше да се наслаждава на тази ненормална страст под закрилата на Санборн. РЕМ-4 може да е имал минимален ефект, но Девлин беше убиец по природа.
А сега на Девлин беше даден шансът, от който той имаше нужда, за да освободи страстта си към насилие. Майкъл и Софи бяха мишените, но те не бяха достатъчни за него. Това семейство, което беше заколил, щеше само да усили жаждата му за кръв. Той никога нямаше да се спре.
Върви по дяволите, Санборн!
Гласове.
Софи вдигна глава. Беше оставила прозореца отворен. Гласовете долитаха от вътрешния двор.
Тя стана внимателно от леглото и отиде до прозореца. Долу бяха МакДъф и няколко от хората му, зад тях бавно тътреше крака Ройд. Тя почувства облекчение. Лежеше така, след като Майкъл най-после беше заспал, като се тревожеше и проклинаше наум, че не се беше обадил.
Погледна Майкъл. Той спеше дълбоко и тя го свърза с монитора. Можеше да се отдели от него за няколко минути. Тръгна тихо към вратата. След миг вече тичаше по стълбището. Отвори рязко и широко входната врата.
— По дяволите, Ройд! Защо… — Спря, като видя превръзката. — Какво се е случило?
— Ранен е. — Отговори й МакДъф. — Ти си лекар, нали? Погледни раната.
Той мина покрай нея и влезе в замъка.
Ройд направи гримаса.
— Днес МакДъф е в настроение да командва. Разтревожен е. Може би имам нужда от няколко шева, но мога да се обадя и на местния лекар.
Тя слезе по стъпалата.
— Как те раниха? — Исусе, гласът й трепереше. — Може би местният лекар ще ти помогне по-добре. Това не е моята специалност.
— Няма проблем. — Той понечи да мине покрай нея. — Аз ще се погрижа за раната.
— Как те раниха? — повтори въпроса тя.
— Нож.
— Бял си като платно. Колко кръв изгуби?
— Не много.
Тя не можеше да понесе повече.
— Исусе, мразя мъжете тип мачо, които се срамуват да си признаят дори моментна слабост. — Побутна го към стъпалата. — Влез вътре и ми позволи да видя раната.
— Добре. — Той започна да изкачва стъпалата, но се олюляваше. — Никога не споря с жена, която е по-силна от мен. В момента ти определено си по-силна от мен. Това изключва ли ме от онова определение за мъжете тип мачо?
— Може би. — Тя го последва и го хвана за лакътя. — Ще видим колко чувствително ще…
Той залитна и се удари в рамката на вратата.
— Упс!
— О, за Бога!
Тя преметна здравата му ръка през раменете си и се огледа за помощ. МакДъф и хората му бяха изчезнали някъде.
— Не мога да остана тук долу. Трябва да се върна при Майкъл. Ще можеш ли да изкачиш стълбите, ако ти помогна?
— Няма проблем.
— Има проблем. — Тя започна да изкачва стълбите. — Признай.
— Добре, има проблем. — Той започна бавно да се изкачва. — Но нищо, с което да не мога да се справя.