— Каква утеха!
— Да. Това ще улесни нещата. — Той се изправи с мъка на крака. — Знаеш ли къде ще спя аз в този музей тук?
— Стаята през две врати. Ще ти помогна… — Тя не довърши. — Забравих. Иди сам. Ако припаднеш в коридора, ще те прекрача, когато слизам за закуска сутринта.
— Добре, само да не ме настъпиш. — Той тръгна към вратата. — Ако двамата с Майкъл имате нужда от мен, извикай ме.
— Искаш да кажеш, ако имаме нужда от помощ!
— Да. — Той се спря при вратата. — Не искаш ли да ме съблечеш и да ме сложиш в леглото? Ще ти позволя.
— Не, не искам. Имаш възможност да го сториш сам.
— Страхливка! Но за мен това също е добре. Тази вечер не съм много на себе си.
Тя го загледа как излиза бавно от стаята. Изкушаваше се да го последва. Сигурно го болеше, вероятно беше по-безпомощен, отколкото изглеждаше или признаваше. Беше по-открит с нея отпреди, а това, без съмнение, се дължеше на болката и шока. Вероятно в момента копнееше за онази безчувственост, дължаща се на РЕМ-4. Или поне му се е искало да е безчувствен там, при къщата на овчаря. „Страничен ефект“, беше казал. Още един ужас, който е трябвало да преодолее. Колко още странични ефекти е имал РЕМ-4 над хората от Гарууд?
Едно по едно. Не би могла да се справи с нищо, ако мислеше за всичко едновременно. Не би могла да се справи с настоящето, ако мислеше за Гарууд. Трябваше да продължи напред. Трябваше да защити сина си и да унищожи Санборн и Бош.
А на сутринта трябваше да се изправи лице в лице с МакДъф и да го изслуша, а той вероятно щеше да й каже да вземе сина си и да изчезне и от замъка, и от живота му. След този ужас, причинен на хора, обичани от него, не би могло да има друг резултат. Ройд беше казал, че той е ядосан, а тя беше виновна за смъртта, донесена от друг свят в този мирен кът.
„Ще се изправя срещу това утре“, помисли си уморено тя и тръгна към вратата. А сега трябваше да остане при Майкъл, за да е сигурна, че неговият собствен ужас няма да го посети през нощта.
Глава 13
— Може ли да говоря с теб?
МакДъф вдигна поглед от бюрото си и се изправи на крака.
— Нямам много време, мис Дънстън. След около час съдията ще доведе тук хора от Скотланд Ярд.
— Няма да те бавя. — Тя влезе в библиотеката. — Трябва да поговорим.
— Разбира се. Щях да дойда при теб по-късно. Как е момчето?
— Не много добре. Не бих могла да очаквам друго. Видях го само за няколко минути, преди да влезе под душа, но ми изглежда по-добре, отколкото беше снощи. Очаквах го.
— Откакто е тук, е имал само един кошмар. Може би ще ги преодолее.
Тя поклати глава.
— Не знам.
— Седни и престани да се суетиш — каза МакДъф. — Ужасно съм уморен, защото имах дълга и тежка нощ, а учтивостта изисква да стоя прав, докато ти не седнеш. Освободи ме от това нещастие. Това е кръст, който нося, защото съм отгледан с определени правила.
Седна на стола, който й посочи.
— Той е удивително голям, но пък е и удивително удобен.
— Съгласен съм. Затова и се боря още да го запазя и не е отишъл в някой музей. Кафе? — Не изчака тя да му отговори, а й напълни чашка от гарафата, поставена на бюрото му. — Сметана?
Софи поклати глава.
— Много си любезен с мен. Очаквах да си ядосан.
— Ядосан съм. Ужасно! — Облегна се назад. — Но не на теб. Приех Майкъл и аз съм този, който е отговорен за последствията. Очаквах обаче ударите да са насочени срещу мен, не срещу хората ми. Това клане снощи е напълно безсмислено.
Тя потрепери.
— Да, така е. Ройд ми каза, че било ужасно. Очаквах да изгониш и мен, и Майкъл.
— И да позволя на онзи кучи син Санборн да си мисли, че е спечелил дори тази малка битка? Че може да изпрати убиеца си при нас и да ме изплаши, та да пратя Майкъл обратно в ръцете му, за да го използва срещу теб? — Очите на МакДъф блестяха гневно. — Ще стоите тук и ще сте в безопасност, дори само за да го ядосам.
— Може да се наложи да тръгнем и без да ни изгониш. Полицията може да те посети, ако разбере, че съм изпратила Майкъл тук. — Устните й се изкривиха в гримаса. — Може да помислят, че съм достатъчно луда да посегна на сина си.
— Ще се опитам да отвлека вниманието на Скотланд Ярд от това. — Той смръщи вежди. — Но съм малко неспокоен. Няма да се чувствам спокоен, че Майкъл е тук, след като аз напусна замъка.