Тя замръзна.
— Ти заминаваш?
— Защо си изненадана? Девлин уби мои хора. Не мога да позволя това да му се размине. — Смръщи вежди. — Не се тревожи. Ще се погрижа за безопасността на момчето.
— Току-що каза, че чувстваш, че не можеш да му осигуриш безопасност, докато те няма.
— Казах, че може би няма да е в безопасност, ако тук няма подходящ човек, който да го пази. Но работя по въпроса.
— Няма нужда ти да правиш нещо по този въпрос. Майкъл е моя отговорност. Аз съм тази, която трябва да се погрижи никой да не го нарани. — Тя се изправи. — Ти прави онова, което трябва да правиш. Аз ще се погрижа за сина си.
— Не, няма да стане така.
Тя го гледаше, сякаш не вярваше на ушите си.
— Моля?!
— Може да имам нужда от теб и Ройд. Вие сте затънали до гуша в тази каша и имате информация и виждане по въпроса, които аз нямам. Не искам да се тревожиш за сина си и да не можеш да правиш нищо друго.
— Боже мой! — Тя поклати глава. — Ти си същият като Ройд.
— Искаш да кажеш, че съм загрижен за себе си? По дяволите, да! Ще защитя момчето и бездруго, но ако това да те предпазя от грешки, ще ми даде онова, което искам, можеш да се обзаложиш, че ще го направя. — Той махна с ръка. — Изтичай да намериш Майкъл и Ройд. Ще имам малко работа със съдията и с инспектора от Скотланд Ярд, който ще разследва смъртта на Дермот. Опитай се да не се мяркаш в полезрението им. Не искам те да знаят, че тук, в имението, имам непознати.
— Аз също не искам — каза тя сухо. — Вероятно ще заподозрат мен и в тези убийства.
Тя затвори вратата и тръгна по коридора. Не знаеше какво беше очаквала от МакДъф, но не беше това. Той продължаваше да я изненадва. Беше арогантен и властен, а в следващата секунда се превръщаше в обаятелен човек. Единственото, което със сигурност беше научила за него, беше, че той е човек, с когото другите трябва да се съобразяват, и че тя трябва винаги да е нащрек с него.
— Защо се мръщиш така?
Софи вдигна поглед и видя Джок да стои до входната врата. Той се усмихваше леко, но усмивката не стигаше до очите му. Изглеждаше напрегнат и тъжен. „И защо да не е така?“, помисли си със съчувствие. Беше стоял буден цяла нощ, а освен това, беше приятел със сина на онзи овчар.
— Ти сега ли се върна?
Той кимна.
— Трябваше да остана там до пристигането на инспектора от Скотланд Ярд. Местният съдия не искаше да ме пусне да си тръгна. — Направи гримаса. — Макар да прекара половината нощ в телефонен разговор с МакДъф, който се закле в моето алиби.
— Не биваше ти да оставаш там. С твоя произход и… Логично е…
— Знам. На МакДъф това също не се хареса. — Той смени темата. — Защо се мръщеше? Видях те да излизаш от библиотеката.
— Тогава знаеш защо съм разтревожена. МакДъф е ужасно арогантен. Казах му, че е същият като Ройд.
— Да, има определени сходства. И двамата са безмилостни и загрижени преди всичко за себе си. С какво те ядоса МакДъф?
— Каза ми, че той ще се погрижи за Майкъл, независимо дали това ми харесва или не, защото от мен няма полза, когато изпълнявам ролята на майката, а би могъл да ме използва, когато му потрябвам.
Той се засмя.
— Сигурно е бил уморен. Обикновено е по-дипломатичен. МакДъф може да очарова всекиго и да накара дори птиците да слязат от дърветата, ако реши.
— Е, тази сутрин не беше решил да бъде очарователен. Каза ми да не се мяркам пред очите на съдията и инспектора. Каза още, че ще говори с мен по-късно.
— И ти ще изпълниш ли казаното?
— По дяволите, не. — Тя уморено въздъхна. — Да, няма да се мяркам пред очите на съдията и инспектора. Ще съм глупава, ако го направя. Не искам Скотланд Ярд да ми диша във врата. Но няма да позволя на МакДъф да ми казва какво да правя. Аз сама трябва да вземам решенията си. — Тя поклати глава. — Макар, Господ ми е свидетел, напоследък да ме подмятат насам — натам и да се чувствам като пиян моряк, попаднал в ураган.
— МакДъф е много добър с Майкъл, Софи — каза той тихо.
— Виждам. Не всяко момче си има лерд, с когото да играе футбол. А Майкъл спомена нещо и за търсене на съкровище. Дали МакДъф не е измислил това за негово забавление?
Той сви рамене.
— Има разни истории. Във всеки случай, това няма да позволи на Майкъл да скучае. Той е малко момче, което е далеч от дома си.
— И аз съм благодарна за това. Но не е достатъчно, че да позволя на МакДъф да ме прегази.