Тя поклати глава.
— Окей, ще се върна след два часа.
Той каза и нещо друго, но тя не го чу. Беше изцяло погълната от химическите уравнения. Виждаше някаква повторяемост, някакъв модел…
МакДъф се обади на Жан Макгуайър късно през следобеда. Тя вдигна слушалката на второто позвъняване.
— Какво си намислил, МакДъф? Не е типично за теб да накараш Джок да ми се обади и да подготви почвата.
— Трябваше да се уверя, че ще бъдеш на разположение. Има нещо, което трябва да обсъдя с теб.
Тя мълча няколко секунди.
— Така ли? А аз реших, че искаш да говоря с Джок и да си спомня доброто старо време.
— Бих могъл да си спомня доброто старо време с теб — каза той тихо. — Ние имаме много общи спомени.
— Но сега отношенията ми с Джок не са нито толкова напрегнати, нито толкова остри.
— Дадох ти достатъчно време да ги изгладиш. И ти се обадих само два пъти. А много се изкушавах, Жан.
— Какво искаш, МакДъф?
— Как е твоята прекрасна Ийв Дънкан?
— Без сарказъм. Тя е прекрасна.
— Не съм използвал сарказъм. Възхищавам й се. Как е тя?
— Работи до изтощение, както обикновено. Извикаха я във Вашингтон да преподава в медицинското училище.
— А Джо. Джо с нея ли е?
— Не, той е тук. — Тя направи пауза, после повтори: — Какво искаш, МакДъф?
— Услуга. Малко от твоето време.
— Аз съм много заета. Имам изложба след по-малко от месец.
— Ах, но съм сигурен, че имаш време за роднините си.
— Ние не сме роднини.
— Няма да спорим за това. Роднини или не, знам, че имаш добро сърце и не би искала нищо да се случи на едно невинно дете.
— МакДъф.
— Имам нужда от теб, Жан. Ще ме изслушаш ли?
— Няма да позволя да ме използваш.
— Дете, Жан.
Тишина.
— Дяволите да те вземат! — Тя въздъхна примирено. — Казвай.
Дланите на Софи се потяха. Тя дишаше дълбоко. За трети път преглеждаше формулите, за да е сигурна, че е права. Надяваше се, против здравия разум, че греши. Но не грешеше. Няколкото подчертани реда в края на диска казваха всичко, но тя не искаше да повярва.
Извади диска от компютъра и го остави обратно в обложката му. В стаята вече ставаше тъмно. Беше почти времето за залез-слънце.
„Стани. Иди и кажи на Ройд.“
Той беше идвал три пъти през деня, а тя не му беше обърнала никакво внимание. Сега искаше да сподели този кошмар с някого.
Отиде в банята и напръска лицето си с вода. Така беше по-добре.
— Хавлия?
Ройд стоеше на прага на отворената врата и й подаваше хавлия.
— Благодаря.
Софи подсуши лицето си. Той й подаде димяща чашка кафе.
— Оставила си това, което ти донесох в гарафата, да изстине. Мисля, че сега имаш нужда от освежаване.
— Да. — Кафето беше силно и горещо. — Къде е Майкъл?
— Току-що го оставих. С Джок се редувахме да му правим компания. Сега те двамата са на игрището.
— Ще се наложи да му обясня защо не съм имала възможност да съм с него.
— След като обясниш някои неща на мен — каза Ройд. — Първото е да ми кажеш защо си бледа и трепериш така, сякаш си болна от малария.
— Не треперя.
Но веднага осъзна, че трепери. Не можеше да отиде при Майкъл в това състояние. А и искаше да говори с Ройд.
— Много съм разтревожена. — Тя отиде в спалнята и се отпусна тежко на леглото. — Проверих три пъти, Ройд. Вярно е.
— Какво е вярно?
— Санборн е направил крачка напред след Гарууд. Наел е учен, който да разшири свойствата и ефектите на РЕМ-4.
— Разшири?
— РЕМ-4 може да се произвежда само в малки количества. Това беше един от проблемите, по които работех. Масовото производство щеше да е много скъпо. Лекарството всъщност щеше да е недостъпно за широките маси.
— И ученият, нает от Санборн, е успял да разреши проблема?
— Увеличил е потенциала толкова много, че дори разтворено във вода, лекарството запазва свойствата си.
— Вода? — Погледът му не се отделяше от лицето й. — Чаша вода?
Тя поклати глава.
— Или цистерна. Спомняш ли си, онзи шофьор на камион каза, че на кораба товарят цистерни?
Той кимна.
— Продължавай.
— Имаше няколко реда в края на формулите. Макар и със сериозни проблеми, първоначалните тестове бяха обещаващи. Горшанк обещава експериментът на острова да е успешен.